Кенджи стисна юмруци. Можеше да изкорми Чин с голи ръце, без усилие, и мисълта беше приятна, но трябваше да запази спокойствие. След като избягаше от Хавай, съдбата му щеше да зависи от дядото на Чин, и той не искаше да рискува.
— Сигурно знаеш, че всяка операция е различна. Фактът, че си оцелял в миналото, не означава, че си застрахован в настоящето.
Макар че не остана доволен от забележката, Чин не каза нищо.
Кенджи се облегна на стената в кабинета и скръсти ръце на гърдите си, наблюдавайки как Чин пуши пурата си. Годините на подготовка го бяха научили да остава невъзмутим при всякакви обстоятелства. Напрежението би накарало по-слаб човек нервно да крачи напред-назад, но той седеше тихо на мястото си.
— А жената? — наруши мълчанието Чин. — Репортерката, която държиш в градинската барака?
— Какво за нея?
— Тя отказа да ни помогне. Време е да умре.
— Да, може би.
— Аз ще го направя. Искам я пръв.
— Вземи я — безразлично отговори Кенджи, прикривайки болката си.
Отначало Кенджи смяташе да вземе Джил Цу със себе си. В предизвикателната й красота имаше нещо, което му внушаваше желанието да властва над нея. Може би защото тя знаеше за корейския му произход? Съзнаваше, че Джил няма да пожелае доброволно да бъде с него. Разбира се, тя щеше да бъде упоена като американката, която бе спасил преди седмица.
Кенджи знаеше, че това не е решение. Джил трябваше да бъде елиминирана, но така и не можеше да събере сили да го направи. Желанието на Чин беше идеалната възможност. Джил щеше да умре, но Кенджи нямаше да цапа ръцете си.
Чин свали крака от бюрото. Кенджи очакваше, че ще се измъкне от стаята като разглезено дете, чийто баща е отказал да изпълни любимото му желание. Но младият мъж излезе, поглеждайки наперено Кенджи.
Джил не беше сигурна, но й се струваше, че отново е настъпила нощ — петата, откакто бе заключена в бараката за градинарски инструменти. Ако допреше ухо до малкия процеп под вратата, чуваше неспирното жужене на насекомите. Пролуката беше твърде тясна, за да погледне през нея, макар че това вече нямаше значение. В края на краищата, какво беше още една нощ?
Беше й хрумнало да оставя знаци на пода, като драска по бетона с остро камъче, за да проследява времето, но реши, че е безполезно. Знаеше, че ще бъде мъртва, преди да остави няколко резки. Не преставаше да се пита защо бе готова да умре, вместо да съобщи пропагандния материал, който Кенджи й бе дал. Дали почтеността й на журналист струваше повече от живота й?
Не. Джил можеше да го направи и да издекламира каквото й кажат. Можеше да гарантира оцеляването си, но после животът й нямаше да струва пукната пара. Не защото щеше да помогне на онова чудовище Кенджи или защото щеше да излъже обществеността. Джил щеше да разочарова себе си, а това беше нещо, което не можеше да стори.
През целия си живот тя бе гледала на света по личните си стандарти и нито веднъж не бе нарушила собствените си правила. Ако го направеше, щеше да излъже себе си. Джил си спомни за репортажа си за зависимостта от хероин сред учениците в Хонолулу. Шестнайсетгодишно момиче, което си купуваше дрога, като проституираше, отказа да признае, че е пристрастено към наркотиците. То обвини Джил, че е фалшифицирала снимката му, на която си инжектира хероин зад евтин хотел. Девойката бе лъгала себе си толкова дълго, че не можеше да признае дори вещественото доказателство за проблема си. Тя каза на Джил, че следите от убождания от спринцовка по ръцете й са татуировка.
Джил се страхуваше, че ако наруши личния си морален кодекс, ще започне да страда от натрапчиви самозаблуди като онази наркоманка. А да помогне на Кенджи, означаваше да наруши моралния си кодекс. Тя не можеше и не искаше да го направи и щеше да умре заради това.
Съзнанието й се бе изострило по време на самотата през последните няколко дни, подтиквано от същите инстинкти, които бяха запазили живота на човешките прадеди в равнините на древна Африка. Като всяко животно, и човекът можеше да усети опасността много преди да види или чуе заплахата. Джил знаеше, че около нея е възникнала нова опасност. Тя долавяше нещо лошо във въздуха, сякаш това беше физическо усещане.
Почувства го преди около час, предимно като напрежение в атмосферата, нещо като електричество, и скоро усети по-осезаемо доказателство за промяна.
Пазачите в имението на Кенджи се бяха умножили. По чакълената пътека край бараката се чуваха по-често стъпки на ботуши. Новите гардове вървяха по-ритмично и бяха по-бдителни от обичайната охрана на Кенджи. Но от половин час стъпките оредяха. Сякаш новите пазачи изчезваха в нощта. Минаваха покрай бараката на път за джунглата, но не се връщаха.