Изведнъж Джил чу други, по-бързи стъпки, и инстинктивно разбра накъде се е отправил човекът.
Стъпките спряха пред вратата и се разнесе дрънкане. Човекът пъхна ключ в ключалката, превъртя го и отвори. Джил скочи и отстъпи колкото е възможно по-назад.
Натрапникът беше млад, но се държеше пренебрежително като уморен от живота войник. Погледът му беше нагъл, а тънките устни — изкривени в подигравателна усмивка. На кокалестия му хълбок имаше кобур с пистолет.
„Ще ме изнасили и после ще ме убие — помисли тя, сякаш съобщаваше инцидент, случващ се на друг. — Скоро ще умра.“
Чин-Ху се приближи до нея, като свиваше и отпускаше пръсти в нервно очакване. Очите му бяха само тъмни петна на лицето. Приближи още, като лениво масажираше пениса си и се захили по-широко.
Нападателят беше дребен и едва десетина килограма по-тежък от нея. Джил може би имаше шанс да го отблъсне, ако пистолетът му останеше в кобура. Тя недоверчиво наблюдаваше как мъжът разкопча колана си и го пусна на пода. Пистолетът изтрака на бетона.
Вратата зад него беше отворена и я подканяше да се втурне към топлата прегръдка на нощта. Може би щеше да успее да се промъкне покрай него, преди да е извадил оръжието си. Очите й се плъзнаха покрай рамото му, за да обходят откритото пространство отвъд затвора й, и в същата част от секундата Чин-Ху преодоля последните няколко крачки между тях. Той я удари злобно, поваляйки я на земята.
Джил едва не загуби съзнание. Мъжът протегна ръка и започна болезнено да мачка гърдите й.
„Това не се случва с мен — помисли тя. — Не докосват мен.“
Чин-Ху стисна грубо зърното й и Джил изохка. Болката я изтръгна от мрака, който се спускаше пред очите й. Зъбите му бяха криви и пожълтели, а дишането учестено. Очите му се бяха присвили и на лицето му бе изписано сладострастие.
В секундата, в която Джил мигна, за да прогони сълзите, една ръка се уви около врата на нападателя и го изправи на крака.
Когато Чин усети, че нещо не е наред, гръклянът му вече бе почти прекършен. Опита се да разхлаби хватката, но ръката го държеше здраво. Тялото му започна да се гърчи конвулсивно. Чин замахна с лакът, но в удара му липсваше сила. Стегнатите около гърлото му пръсти изкараха въздуха от белите му дробове. Езикът му се подаде между устните, като се разкъса от зъбите и се обагри в червено. Вратът му се пречупи с противен звук.
Свлече се на земята. Погледът на Джил се плъзна по краката зад трупа на изнасилвача. Когато стигна до лицето на човека, който я бе спасил, тя бе поздравена от уморена усмивка и очарователни сиви очи.
— Ако той е единственият ми съперник за любовта ти, обзалагам се, че си свободна за вечеря утре. — Мърсър се усмихна, но после коленичи и разгледа синините по лицето й. Щяха да останат няколко седмици, но не бяха сериозни. Очите й се проясняваха, затова той не беше твърде загрижен, че репортерката има мозъчно сътресение. Бяха изумителни — дълбоки и черни — и го гледаха с такова доверие, че Мърсър се вторачи в тях много по-дълго, отколкото беше необходимо. Чувствата, които се бяха насъбрали в нея през последните пет дни, се изляха, когато Джил сложи глава на рамото му и се разрида. Той зашепна утешително, милвайки гъстите и черни коси.
— Спасена си, Джил.
— Откъде знаеш името ми?
— Ти си нищо несъзнаваща жертва в голям заговор, който съм дошъл да спра.
— Знаеш за Такахиро Ониши и преврата му? — настойчиво попита тя. Издръжливостта й го изуми.
— Знам всичко. — Мърсър свали дългите й ръце от врата си. — Джил, трябва да те оставя тук за малко, но съм сигурен, че повече никой няма да ти досажда. — Мърсър посочи мъртвия мъж. — Той вероятно щеше да те убие, затова сега всички мислят, че си мъртва. Когато Кенджи бъде елиминиран, ще се върна да те взема. На около две мили оттук ме чака хеликоптер.
— Разбирам — спокойно каза тя. — Как ти е името?
— Повечето госпожици ме наричат сър Ланселот, но ти можеш да ми викаш Мърсър.
Джил го възнагради с усмивка. „Господи, колко е красива, дори в това състояние“ — помисли той.
Един от „тюлените“ измъкна трупа на Чин от бараката. Мърсър затвори вратата, но не я заключи, и погледна тялото.