— Кореец — възкликна той, разглеждайки лицето му. — Кой е той, по дяволите?
Морският пехотинец гледаше равнодушно, без да коментира.
Докато се приближаваха към бараката, Мърсър и екипът му бяха убили осем азиатски пазачи. Някои бяха в дрехи като на мъртвеца в краката му, а други — в цивилно облекло. Не отделиха време да огледат отблизо жертвите и предположиха, че са личните телохранители на Кенджи. Откритието, че убитите мъже са корейци, добавяше нов щрих към положението.
— Не знам на чия страна са тези типове, но ще допуснем, че не са съюзници. — Мърсър говореше по-скоро на себе си, отколкото на командосите. — Едва ли са знаели, че ще дойдем, затова елементът на изненадата е на наша страна, но доколко е резултатен срещу неизвестна сила?
Поведе ги към вътрешността на имението. Като използваха растителността за прикритие, те стигнаха до къщата за гости. Басейнът пред тях блестеше на светлината на подводните лампи. Къщата на Кенджи се намираше на двайсетина метра. Мърсър огледа задната част на двуетажната сграда с очилата за нощно виждане, взети от морските пехотинци, и преброи поне петнайсет въоръжени мъже, които бавно крачеха из стаите и оглеждаха имението.
Около пет минути му бяха нужни, за да осмисли положението. Разпореди се и командосите, без да задават въпроси, тръгнаха, сливайки се с нощта.
Чакането беше мъчително. Докато се подготвяше психически за предстоящата атака, той непрекъснато си представяше Джил Цу. Мърсър се усмихна. Как бе възможно да мисли за секс в подобен момент? Първият изстрел от автоматично оръжие раздра тишината.
Както им бе заповядал, „тюлените“ бяха заобиколили къщата и бяха открили огън. Мърсър хукна по моравата в задния двор, като молеше Бога хората в къщата да насочат вниманието си към звуците от престрелката и да не го забележат. Тичаше наведен, очаквайки изстрел от мъжете на втория етаж.
Измина двайсетте метра до къщата за рекордно време и се покатери на малка палма. Когато стигна върха, дървото се огъна под тежестта му и Мърсър скочи на балкона на втория етаж. Стрелбата в предната част на къщата се усили.
Той ритна френските прозорци, хвърли се на килима и се претърколи в случай че в стаята има пазач. Изправи се на колене и огледа помещението. Нямаше никого.
Махна очилата за нощно виждане и пое дълбоко въздух, за да се успокои. Звуците от престрелката долу бяха заглушени от дебелите стени на дома. Мърсър протегна ръка към вратата, когато забеляза сянка на светлина в процепа отдолу. Постави пръсти на валчестата дръжка и безшумно я превъртя. После отвори рязко вратата и вдигна картечния си пистолет. Пазачът бе изненадан. Мърсър го дръпна в стаята и заби в корема му дулото на оръжието си. Усети, че тежестта на мъжа го блъска назад, и натисна спусъка. Деветмилиметровите куршуми надупчиха пазача. Кръвта му изпръска стената отзад.
Мърсър извади окървавеното дуло от тялото и се обърна към широкия коридор. В една от другите стаи се вмъкна облечен във военна униформа кореец. Мърсър успя да изстреля един откос и улучи мъжа в горната част на гърба. Бързата проверка показа, че един куршум е бил фатален, докато другите бяха надупчили рамката на вратата.
Огледа останалата част на етажа. Елегантните стаи за гости в двете крила бяха безлюдни. Картечни пистолети и гранати разбиха мазилката на долния етаж и разтърсиха стените на старата къща. Мърсър спря в началото на стълбите.
Изведнъж го обзе страх. Не беше чувал толкова ожесточена престрелка. По стълбището отекваха ужасяващи предсмъртни викове. Преживяванията му в Ирак и във Вашингтон не бяха нищо в сравнение с това. Тогава той беше в засада и нямаше време да разсъждава, а в офиса на „Океански превози и товари“ в Ню Йорк чувстваше, че малко или повече владее положението. Сегашният ад обаче беше нещо съвсем различно. Мърсър се готвеше да се включи доброволно в кръвопролитно сражение и това го ужасяваше. Слезе по махагоновите стъпала, като държеше пръста си на спусъка на картечния пистолет.
Сред стъклата от строшените прозорци на полуетажа лежаха два трупа. Единият беше облечен във военна униформа, а другият — в черен костюм. Вторият очевидно беше от хората на Кенджи. Във въздуха се носеше гъст дим, който опари очите на Мърсър. Наоколо като разгневени оси свистяха куршуми и шрапнели. Атаката на „тюлените“ очевидно не бе загубила остротата си. Някой изкрещя в съседната стая. Благодарение на чертежите, които Дик Хена му даде, Мърсър разбра, че стенанието се чу от главното фоайе.