Осъзна, че някой го е забелязал, едва когато в перилата до него рикошира поток от куршуми, разсичайки дървото като резачка. Мърсър се претърколи надолу по стъпалата и когато се приземи на мраморния под, видя силуета на убиеца, очертан в рамката на вратата на трапезарията. Мърсър стреля, но само веднъж, защото в пълнителя му бе останал един патрон. Куршумът улучи корееца в рамото и го завъртя, но не го уби.
Без да изпуска картечния пистолет „Узи“, той започна да се обръща към Мърсър, който се хвърли на килима и докато летеше, протегна ръка към беретата в кобура си. Пазачът не можа да се прицели и приземявайки се, Мърсър изстреля четири-пет куршума в него.
Отново пъхна беретата в кобура, сложи нов пълнител в картечния пистолет, промъкна се през вратата, водеща към главното фоайе, и застреля трима пазачи, скрили се под разбитите прозорци.
От чертежите на къщата Мърсър знаеше, че кабинетът на Кенджи се намира от другата страна на преддверието, през няколко стаи след трапезарията.
Друг гард го забеляза, докато Мърсър тичаше през фоайето, и в мрамора под краката му рикошираха куршуми. Мърсър се изви рязко и после се хвърли в трапезарията, падайки върху голяма, красиво наредена маса. Той строши порцелановия сервиз и го превърна в купчина скъпо струващ боклук върху лакирания дървен под. Претърколи се до отсрещния край на масата и събори няколко стола.
После се изправи на колене и подпря на масата картечния си пистолет. Парчета порцелан се забиха дълбоко в коленете му.
В същия миг експлозия разтърси фоайето — морските пехотинци взривиха масивната предна врата. Трапезарията се изпълни с пушек и кореецът, който току-що бе стрелял по Мърсър, влезе залитайки в помещението. Очевидно бе стоял до вратата и в тялото му се бяха забили трески. Смъртоносният изстрел на Мърсър беше облекчение за него.
Мърсър нахлу в кухнята. Подът и стените бяха облени в кръв, която бе образувала локва под двата трупа, сгърчени под строшените прозорци. „Тюлените“ си знаеха работата. Мърсър се върна в трапезарията и предпазливо отвори външната врата. Съседната стая вонеше на пушек. Към тавана се извисяваха пламъци от разбит телевизор на няколко метра от голямо кожено канапе.
Един от пазачите на Кенджи се опита немощно да вдигне оръжието си, но от лявото му рамо липсваше голямо парче. От раната струеше кръв.
Мърсър хладнокръвно го застреля между изпълнените с омраза очи. Облеченият в униформа кореец в ъгъла вече беше мъртъв.
Мърсър пое няколко пъти дълбоко въздух, докато сменяше пълнителите. Погледна часовника си и се изненада, като видя, че са изминали само шест минути, откакто бе хукнал към палмата в задния двор. Заради прилива на адреналин му се бе сторило, че са изтекли шест часа, но въпреки това всеки миг се бе запечатал в паметта му като филмов кадър. Престрелката навън затихваше. Мърсър нямаше представа дали е намалял броят на морските пехотинци, или на пазачите.
По цялата дължина на северното крило на къщата минаваше широк коридор. Прозорците вдясно бяха разбити, а вляво имаше стаи — библиотека, зала за билярд и малко кино. Последната врата водеше към кабинета на Кенджи. Мърсър се промъкна крадешком в коридора, като бързо проверяваше всяко помещение. Вратата на стаята преди кабинета беше отворена и когато се приближи, някой го ритна с невероятна сила. Оръжието изхвърча от ръцете му. От пръста му на спусъка се откъсна парче месо. Преди да има време да реагира, под сърцето му се заби юмрук, който изкара въздуха от белите му дробове.
Той залитна няколко крачки, като масажираше ребрата си. В коридора излезе Кенджи. Беше в черни дрехи, бос. Черните му очи блестяха от омраза.
— Не знам кой си, но ще ми достави огромно удоволствие да те убия заради онова, което направи. — Гласът му беше абсолютно безчувствен и сякаш отекваше някъде отдалеч. Кенджи очевидно нямаше душа.
Мърсър се опита да извади пистолета си, но Кенджи протегна крак с бързината на змийски език и изби беретата от пръстите му. Макар че Кенджи беше двайсетина години по-възрастен от него, Мърсър не хранеше надежди, че ще го победи. Дори и да не беше последната изтощителна седмица, пак щеше да е лесна плячка за Кенджи.
— И ти ли си някое от момчетата за мокри поръчки на Кериков? — попита Кенджи и ритна Мърсър в ребрата.
Мърсър се свлече надолу по стената, като се вкопчи в грапавата мазилка, за да се задържи. Имаше чувството, че са го блъскали с бейзболна бухалка в гърдите.