Над имението се разнесе бръмченето на хеликоптера и заслепяващите му прожектори потърсиха място за приземяване.
Мърсър се приближи до Джил и я прегърна. Тя се притисна до него, без да си дава сметка за болката в ребрата му.
— Всичко е наред. В безопасност си. Кенджи е мъртъв. Джил, трябва да те оставя тук с един от хората ми за известно време.
Тя го погледна с красиви, но уплашени очи.
— Не може ли да ме вземеш с теб?
— Не мога. Имам още много работа — отговори той и нежно я целуна.
Мърсър махна ръцете й от врата си и кимна на командоса.
— Опитай да се свържеш с „Инчан“, може би чрез Пърл Харбър, и им кажи да изпратят друг екип. Не се доверявай на местните власти. И я пази с цената на живота си.
Той хукна към хеликоптера. Еди излетя мигновено, издигайки се над тъмната джунгла.
Мърсър сложи слушалките.
— Карай на север, колкото можеш по-бързо.
Еди увеличи тягата и се обърна към него.
— Не мисля, че си хомосексуалист, затова вероятно целуваше жена там долу — ухили се той. — Къде я намери в разгара на престрелката, по дяволите?
— Трябва да знаеш къде да търсиш — усмихна се Мърсър, отвори последните две бири, които бе взел от кухнята, и му подаде едната.
— Не пия по време на полет — отказа пилотът.
— Не съм от Федералното авиационно управление, нито от военноморския флот, затова не се тревожи.
— Добър довод — отвърна Еди и отпи голяма глътка.
— Морските пехотинци оставиха ли водолазна екипировка на борда?
— Да. Както ме помоли, прерових нещата им, докато чаках. Има кислородни бутилки, дихателни апарати, маски.
— Хубаво — рече Мърсър, извади лист от джоба на панталона си и го подаде на Райс.
— Какво е това?
— Координатите на руска подводница, която се готви да започне ядрена война. — Мърсър бе изчислил позицията на „Джон Дори“ от инфрачервените снимки, предоставени от Агенцията за национална сигурност. — Вкарай ги в компютъра и давай натам.
— Проблем — каза Райс, след като изпълни молбата му. — Имаме достатъчно гориво да стигнем, но не и да се върнем.
— Има голяма вероятност да не се върнем.
— Защо ли си знаех, че ще го кажеш? — измърмори Еди.
Час по-късно хеликоптерът летеше над океана. По предното стъкло тракаха капки проливен дъжд. Чистачките бяха почти безполезни. От време на време в небето проблясваше светкавица, която осветяваше пилотската кабина.
Мърсър бе облякъл неопренов костюм и седеше мълчаливо, наблюдавайки как Еди Райс върши работата си. Тесният неопрен стягаше гърдите му и облекчаваше болката от спуканите му ребра. Ръката му несъзнателно лъскаше дулото на картечния пистолет, сякаш Мърсър беше в дома си и работеше върху железопътната релса. В съзнанието му се въртяха стотици въпроси — за Кенджи, за корейците, за Кериков и за Лурбуд, но той се опитваше да ги прогони. Трябваше да остане съсредоточен върху настоящето и след това да мисли за миналото.
Двамата с Еди летяха към мястото на предстояща ядрена експлозия. Провалът би означавал не само смъртта им, но и загубата на едно от най-великите изобретения на човечеството. Ползите от бикиния бяха твърде големи, за да ги изпуснат, и Мърсър нямаше намерение да си позволи неуспех.
— Колко остава до целта?
— Десетина минути.
Мърсър погледна часовника си.
— Лурбуд заплаши, че „Джон Дори“ ще изстреля ракетата след трийсет минути.
— Вече летим с десет възела над границата за безопасност на хеликоптера при тези условия.
— Направи ги двайсет и ще те черпя една вечеря в „Май Тай“.
— Господи, бих се възползвал веднага от предложението ти — рече Еди и увеличи тягата.
Хеликоптерът се тресеше в бурята, докато Райс се опитваше да лети под обхвата на радара на „Джон Дори“. Заобленият нос докосваше белите гребени на вълните.
— Бинго — извика след минута Еди. — Целта е пред нас.
— На какво разстояние?
— Една миля.
— Спусни се. Ще преплувам остатъка. Щом скоча, издигни се отново, но бъди готов да ме вземеш, когато корабът експлодира. Приближи се откъм кърмата и се погрижи никой друг да не се качи в хеликоптера освен мен и човека, когото ще доведа.