— Аха, ето — каза копоят и извади купчина записки от куфарчето си. — Преди четири години отделът ви, изглежда, е заплатил ремонта на хладилен кораб на име „Августовска роза“ на стойност двайсет и седем милиона долара. В показанията на шефа на корабостроителницата във Владивосток пише, че сонарната система, инсталирана на кораба, е много по-съвършена от онези в стратегическите ни подводници. Бихте ли коментирали това?
Кериков почувства засилващо се напрежение в очите — сила, която заплашваше да пръсне черепа му. Тайната за ремонта на „Августовска роза“ бе пазена строго, но въпреки това финансовият инспектор бе научил. Стягането, което бе почувствал преди минута, се засили с безпощадността на гарота.
Кериков издърпа най-горното чекмедже на бюрото си.
— Тук имам нещо, свързано с този въпрос.
Счетоводителят се наведе напред. Очите му светнаха в очакване.
В полуавтоматичния пистолет „Макаров“ имаше само един патрон, който Кериков смяташе да се използва срещу себе си, ако някога се наложи. Куршумът проби съвършено кръгла дупка в челото на ревизора. Съдържанието на черепа му се разплиска по стената и вратата зад свляклото се на пода тяло.
Кериков прерови бюрото и намери картонена кутия с муниции. Зареди един патрон в пистолета, върна го в чекмеджето и натисна копчето на вътрешния телефон.
— Да, господин Кериков — отговори секретарката.
— Промених си плановете, Ана — каза полковникът и отново запали цигара. — Информирай Евад Лурбуд, че го искам в Кайро колкото е възможно по-скоро. Мисля, че е в дачата ми. Запази ми билет за първия полет до Банкок. Ще пътувам с паспорта на името на Йохан Крайгер.
— А ревизорът от КГБ? — попита Ана и по тона и Кериков разбра, че е чула изстрела.
— Ще си почине тук малко. Щом се свържеш с Лурбуд и ми резервираш билет за самолета, напусни сградата. Когато те разпитват, кажи, че си излязла да обядваш по-рано от обикновеното и не знаеш нищо. Желая ти късмет, Ана. И сбогом.
— Разбирам. — Дори да бе разочарована, че четиригодишната им интимна връзка приключва, тя не го показа с нищо.
Кериков прерови секретните досиета във вградения в стената сейф и избра няколко, които един ден можеше да се окажат полезни или доходни. Той знаеше, че след като се качи на самолета за Банкок, никога повече няма да се върне в Русия.
Тихия океан
Валерий Бородин подскочи в леглото и сподави стенанието си. Слабото му тяло беше обляно в пот от нервно напрежение, а черните коси — залепнали на главата му. Гърдите му се повдигаха и сърцето му биеше като обезумяло, докато се опитваше да се овладее.
След две минути той осъзна, че вече не е уплашеното шестгодишно момче от съня си, където безлики униформени мъже му казваха, че баща му е починал при инцидент в лабораторията. Сега Валерий беше възрастен мъж и уважаван учен. Но разтърсващите ридания на майка му сякаш още отекваха в тишината в каютата му на борда на „Августовска роза“.
Този сън го измъчваше от деня, в който онези събития се бяха случили в действителност, и го будеше през повечето нощи, но Валерий винаги мълчеше, защото майка му тъгуваше в съседната стая на малкия им апартамент, който отдел „Научни операции“ им бе позволил да задържат като компенсация след инцидента.
За Валерий най-лошото беше да сподавя виковете си, за да не безпокои майка си. Руснаците изразяваха скръбта си открито и емоционално, а той трябваше да я потиска. Смяташе, че с болката си не бива да разстройва още повече майка си. Години по-късно тази история предизвикваше съчувствие у слушателите, но никога разбиране. Хората очевидно мислеха, че с него нещо не е наред.
Едва миналата година в Мозамбик той срещна човек, който най-после го разбра, млада американка, която също бе загубила рано единия си родител.
Валерий провеси крака от тясното легло в каютата си. Ако съветското правителство не бе проявило силен интерес към умствените му способности, той със сигурност щеше да направи кариера в балета. Тялото му нямаше нито грам излишни тлъстини. Но не заради часовете, прекарани в гимнастическата зала, а просто по наследство.
Прокара пръсти през косите си, приглаждайки ги назад. Един непокорен кичур се измъкна и увисна над дясното му око.
Преди година детският му кошмар се бе завърнал в кабинета на Иван Кериков. Валерий не го познаваше, но Кериков очевидно знаеше всичко за него. Бородин научи, че този човек е шеф на отдела, за който работеше покойният му баща. Кериков спокойно обясни, че „Научни операции“ с интерес е наблюдавал Валерий през годините и дори му е помогнал няколко пъти. Докато младият Бородин недоверчиво се опитваше да проумее тази информация, Кериков му поднесе друга изненада.