Сега идеалното въплъщение на причината да копнее за свободата и младостта седеше срещу него в цялото си африканско величие — роба, тюрбан и сандали. Това беше посланикът на една от новите държави в Централна Африка, висок мъж с ироничен поглед и безучастно отношение към почти всичко, което обсъждаха.
Посланикът махна пренебрежително с ръка и отсече, че данните, събрани от Червения кръст, Обединените нации и ЦРУ не са верни и правителството му не е замесено в междуплеменен геноцид чрез глад, нито в умишлено разпространяване на болести. Той настоя, че правителството му полага грижи за всички племена и страдащи хора, а не само за малцинствената етническа общност, която държи политическата власт.
Президентът изпита желанието да изкрещи: „Глупости“ и да зашлеви самодоволно усмихнатото лице на посланика, но условностите го принудиха да се овладее.
— Не виждаме положението ви в тази светлина, но ще има по-нататъшно разследване — каза той.
В същия миг лампата под ръба на бюрото привлече погледа му. Това беше сигнал от началника на кабинета му. Последния път, когато запалиха светлината, беше заради преврата в Съветския съюз през август 1991 година.
Президентът незабавно се изправи. Професионалната усмивка прикри безпокойството му. Той протегна дясната си ръка и посланикът разбра, че е свободен.
— Благодаря, господин посланик.
— И аз ви благодаря, господин президент, че великодушно ми отделихте от времето си — кисело отговори африканецът.
Двамата се ръкуваха и посланикът се обърна и излезе от Овалния кабинет.
Президентът отново седна и потърка слепоочията си. Другата врата се отвори. Тъй като очакваше, че ще се появи кокалестата фигура на шефката на канцеларията му Катерин Смит, той се изненада, когато видя Ричард Хена.
Дик Хена беше новият директор на ФБР, предложен от президента и одобрен от Конгреса. Както обикновено, користните политически препирни в Конгреса бавеха работата на федералното правителство и струваха на данъкоплатците десетки милиони долари.
Хена беше кариерист и успяваше да се хареса на всички. Той се бе издигал в продължение на трийсет години в Бюрото, като не привличаше внимание, но печелеше уважение. Семейният му живот беше за пример, а домът му скромен. Хена не криеше абсолютно никакви тайни. Опозицията в Конгреса знаеше за доброто му име и не си бе направила труда да разследва сериозно миналото му.
Президентът, който харесваше Дик Хена заради непоклатимата му почтеност, се усмихна, когато видя, че директорът на ФБР влиза в кабинета му. Усмивката му обаче помръкна, когато установи, че Хена изглежда ужасно. Очите му бяха подпухнали и кървясали, лицето му бе небръснато, костюмът му измачкан, а връзката завързана накриво и изцапана. Ризата му имаше такъв вид, сякаш бе спал с нея.
— Струва ми се, че няма да откажеш едно кафе, Дик — президентът се опита гласът му да прозвучи весело и да разсее мрачната атмосфера в Овалния кабинет, но усилията му останаха напразни.
— Бих пийнал нещо по-силно.
Президентът кимна към голямата маса, която служеше като бар, и Хена си наля тройно уиски.
Директорът на ФБР седна срещу президента, сложи куфарчето на коленете си, отвори го и извади тънка виолетова папка с гриф СС/СП. Строго секретно, само за президента.
— Какво става, Дик? — президентът не бе виждал Хена толкова мрачен.
— Тази сутрин — с разтреперан глас започна Хена, — точно след полунощ бе съобщено, че на около двеста мили северно от Хавай е изчезнал корабът „Океански търсач“ на Националната агенция по океанография и метеорология. Изпратените на мястото самолети са открили само отломки във водата. В издирването помага и товарен кораб, но засега нещата не изглеждат обещаващи.
Президентът леко пребледня и стисна пръсти. Беше се издигнал до този пост, защото умееше да прикрива чувствата си, да запазва хладнокръвие и да мисли проницателно.
— Това е ужасна трагедия, Дик, но не разбирам по какъв начин засяга теб или ФБР.
Дик Хена щеше да се изненада, ако президентът не бе задал този въпрос. Той му подаде папката и изпи глътка шотландско уиски.
— Моля, прочетете най-горния лист.
Президентът отвори папката и започна да чете. След няколко секунди кръвта се отдръпна от лицето му и изражението му стана напрегнато. Очите му се присвиха.
— Донесоха ми го преди два дни, след като бе доказано, че това е почеркът на Ониши и не е писано под принуда. Свързах се с Бреговата охрана и военноморските сили веднага щом го получих. Те нямаха планирани курсове до островите, затова реших, че разполагаме с малко време. — Гласът на Хена стана дрезгав. — Не се обадих на Националната агенция по океанография и метеорология. Пропуснах я. Предупредиха ме, че всеки наш кораб, който потегли към Хавай, ще бъде унищожен. Бях предупреден, по дяволите. Онези хора не трябваше да умират.