— Все още нямаме отговор на въпросите си — заядливо отбеляза Пол Барнс. Лицето му се бе зачервило.
— Всеки момент ще задържим Мърсър — сопна му се Хена — Изпуснахме го в офиса му, но преди десет минути поставих агенти около къщата му в Арлингтън. Ще го хванем и всичко ще се изясни. А, има и още нещо. НАОМ са получили сметка от кантора по морско право в Маями за информация, изпратена по факса в дома на Филип Мърсър.
— Каква е била информацията? — попита президентът.
— Не знаем. Служителите на адвокатската кантора увъртат. Ще бъде издадена съдебна заповед за претърсване на документацията им. По-късно днес ще знаем и какво е искал Мърсър.
— Трябва да отбележа, че досега доктор Мърсър действа много по-умно от нас. — Президентът говореше тихо и това беше сигурен знак, че полага усилия да овладее гнева си. — И ако доктор Талбът е с него, тя вероятно е в много по-способни ръце от нашите. Той е спасил живота й най-малко веднъж и успява да ни се изплъзне. Доктор Мърсър очевидно е започнал собствено разследване, което изглежда е по-целенасочено от нашето. Прав ли съм?
Обвиненията на президента бяха посрещнати с мълчание.
— Когато намерите доктор Мърсър, искам да го доведете при мен. Няма да предявим обвинения срещу него. Може би той ще хвърли повече светлина върху онова, което става в Тихия океан. Някой иска ли да добави нещо?
— Поставих тихоокеанския ни флот в бойна готовност — отговори адмирал Морисън. — От Коралово море към Хавай се придвижват два самолетоносача. „Кити Хоук“ е на позиция заедно с щурмовия кораб „Инчан“. Двата плавателни съда и подкрепленията им са на триста мили южно от Хавай.
— Не знам дали ще се наложи да ги използваме, но е добре там да имаме огнева мощ в готовност. — Президентът потърка слепоочията си. — Господа, изправени сме пред загадка, без да имаме никакви улики. Ако Ониши има пръст в потапянето на „Океански търсач“, доктор Талбът може би е единственият човек, който разполага с доказателства срещу него. Трябва да разберем какво знае тя. А дотогава ще играем на сляпа баба с невидим враг. Това е всичко.
Президентът помоли Дик Хена да остане и освободи Барнс и Морисън.
— Дик, тъй като случаят е в твоята област, ти ще ръководиш операцията. Искам да знам какво е мнението ти.
Директорът на ФБР се замисли за няколко минути и после откровено отговори:
— Не знам. Бележката, която получихме преди два дни, по нищо не се различава от стотиците откачени писма, изпращани ни всяка седмица. Но след като „Океански търсач“ потъна, се стреснахме и й обърнахме внимание. Два дни по-късно единствената оцеляла бе отвлечена от човек, когото смятам за патриот. Оставил е диря от трупове в града, искал е някаква информация по морско право от Маями и сеизмичните данни на Хавай за май 1954 година от архивите на Института по геология. Моля ви, сър, не ме питайте защо най-добрите ми хора не могат да разберат какво става. Но доктор Мърсър несъмнено е намислил нещо.
— Защо би се замесил в подобна история?
— Мотивът му може да е отмъщение. Бил е помолен да се включи в научния екип на НАОМ на борда на „Океански търсач“, но не е бил в страната. Поисках от Пол Барнс данните от проверката на ЦРУ за Мърсър, направени преди заминаването му за Ирак. Вероятно там има нещо, което ще ни помогне.
— А писмото от Такахиро Ониши?
— Погледнете днешните вестници и ще видите, че всяка малка етническа група в света е тръгнала да обявява независимост, колкото и дълго да е живяла мирно със съседите си. В Африка, Европа и Азия. Можем ли да твърдим, че ние сме неуязвими? Мнозинството от населението на Хавай е от японски произход. Повечето от тях не са виждали континенталните Щати. Вероятно нямаме право да ги управляваме със западняшките си идеи. Знам ли.
— Съзнаваш ли какво говориш, Дик?
— Да, господин президент. Не ми харесва, но знам какво говоря. Може да се изправим пред ситуация, каквато е възниквала само веднъж досега. Тогава тя сложи началото на война, която продължи пет години и взе повече жертви, отколкото всички войни заедно в американската история. Линкълн излезе герой, но вероятно само защото беше убит мъченически.
Хавай
Такахиро Ониши натопи парче говеждо месо в соса в чинията си, поднесе го към устата си и замислено задъвка. Дейвид Такамора, кметът на Хонолулу, наблюдаваше възрастния индустриалец с добре прикрито отвращение.
Ониши дъвка няколко секунди и после се наведе и изплю гъстата маса месо в сребърна кофа за вино, която вече бе пълна почти до половината със сдъвкана, но несмляна храна. Той внимателно избърса устни и направи знак на иконома да вдигне съдовете.