— Господи, колко много въпроси, а нито един отговор — изстена Хена.
Телефонът иззвъня пронизително и той грабна слушалката.
— Хена.
— Господин Хена, обажда се Пит Мортън от Ню Йорк.
— Какво научи, Пит?
— Откъде знаехте, че на Единайсета улица нещо не е наред?
— Зарежи въпросите и ми кажи какво се е случило. — Сърцето на Хена биеше като обезумяло и дланите му се изпотиха.
— В 0:53 сутринта по Единайсета улица е минал човек, който е стрелял пет пъти с ловджийска пушка и е разбил няколко прозорци и врати, после е избягал. Няма заподозрени, нито улики.
— Някоя от поразените сгради собственост ли е на компания на име „Океански превози и товари“?
— Да. Как…
— Остави това. Незабавно изпрати няколко души там. Да арестуват всеки, когото видят. Обади ми се веднага щом приключат.
— Лично ще се погрижа, господин Хена.
Дик затвори и се отпусна на стола.
— Какви ги върши Мърсър, по дяволите?
Банкок, Тайланд
Шотландското уиски в чашата на Иван Кериков бързо се разреждаше, докато ледът се топеше в азиатската жега. Чашата беше изпотена, а салфетката на масата в хотел „Роял Ривър“ бе влажна. Кериков отпи още една голяма глътка.
Той беше в Банкок от два дни, през които не се бе случило нищо, радваше се на насладите в хотела, уважавания „Ориентал“, където си бе наел апартамент в крилото на писателите, и се отдаваше на плътски удоволствия на Пат Понг Роуд, прочутият квартал на проститутките. Освен това Кериков мислеше за бягството си от Москва и се питаше дали не бе действал твърде прибързано, като бе застрелял ревизора на КГБ в кабинета си. Стигна до извода, че трябваше да изтърпи въпросите на онзи незначителен човек и после да напусне страната, но убийството бе дало на Кериков чувство за завършеност, от което се нуждаеше, преди да замине.
Не се бе съмнявал, че ще напусне родната си Русия, но внезапното му бягство остави няколко недовършени неща, с които вече не можеше да се справи. „Майната му“ — помисли той и поръча още едно уиски на привлекателната сервитьорка. Кериков имаше причина да бъде в добро настроение и нямаше да позволи на носталгията по миналото да го помрачи.
Предишната вечер с него се бе свързал доктор Бородин от борда на „Августовска роза“. Бородин докладва, че знае с точност мястото на вулканичния кратер, който се намирал на хиляда метра отвъд хавайската изключителна зона от двеста мили. От плещите на Кериков сякаш падна камък, когато чу новината.
Когато преди четирийсет години доктор Бородин бе предложил проекта „Вулкан“, изборът му на възможно най-подходящо място по отношение на геологическите особености не предвещаваше политически проблеми. Районът, който избра, представляваше най-подходяща комбинация от естествена вулканична дейност, океанска дълбочина, температура, соленост, течения и съответните минерали. За нещастие мястото беше неизползваемо, едва на 40 мили от Оаху. Затова Бородин бе определил координатите възможно най-точно и бе детонирал устройството си колкото може по-далеч от Хавайските острови, но без да излага на риск резултатите от работата си.
По онова време присъединяването на Хавай към Съединените щати беше предрешено. Островите щяха да получат териториалните права на суверенна нация, а не на колония или на протекторат. Но изчисленията на Бородин сочеха, че експлозията трябва да се извърши в изключителната зона от двеста мили, ако искаха проектът „Вулкан“ да успее. И макар Борис Улиньов да вярваше на предвижданията на Бородин, че океанските течения ще изместят вулкана така, че да се появи на повърхността извън 200-милната зона, лукавият шеф на „Научни операции“ подсигури плана си, като разработи дързък резервен вариант.
Той избра млад японец, роден в Америка, юноша с нещастно минало, но с невероятен интелект, и го обучи тайно, направлявайки го от разстояние, докато момчето следваше в университета и после започна да работи. Използвайки внушителната подкрепа на КГБ, Улиньов обсипваше с богатство и власт младия мъж в продължение на много години, като през цялото време го представяше на хора, които оформиха характера и целите му. Манипулацията се извършваше почти незабележимо през годините, но продължи дори след като Улиньов почина и остави Седми отдел в ръцете на други.