Крайният резултат беше фанатикът расист и мегаломан Такахиро Ониши. Той стана едър индустриалец с глобална империя и през целия си живот бе несъзнателно програмиран да откъсне Хавай от Съединените щати, ако „Научни операции“ реши, че това е необходимо за успеха на проекта „Вулкан“.
Когато оглави Седми отдел, Кериков прочете резервния план на Улиньов и изтръпна. От опит той знаеше, че хората се програмират лесно, особено като имаше предвид изключителната дълбочина в случая с Ониши. Но пак опитът показваше, че контролирането на вече програмираните хора е трудно. Те често проявяваха активност, без да им е заповядано, или не действаха, когато ги призовяха. Идеята, заимствана от „Кандидатът от Манджурия“, беше успешна в художествената литература, но не и в живота на тайните служби.
Кериков се успокои, че този етап от първоначалния план на Улиньов вече не е необходим. Обаждането на Бородин бе потвърдило, че в Хавай не е нужна революция, която да гарантира, че ще контролират вулкана. И макар че КГБ бе похарчил милиони долари, създавайки Ониши, на Кериков не му пукаше за него. Вулканът беше извън влиянието на Америка и в ръцете му.
Преди шест месеца, докато правеше редовната си инспекция на зараждащия се вулкан на борда на „Августовска роза“, Бородин бе докладвал, че по всяка вероятност кратерът ще избие извън изключителната зона, но известно време нямаше убедителни доказателства. Кериков се възползва от момента и задейства собствен резервен план.
Той разполагаше с един милион долара в брой и обещание за още пет милиона и подкупи високопоставен служител от личния персонал на Ониши, който да докладва за ексцентричните действия на милиардера. Щом превратът в Хавай не беше необходим, Кериков искаше да се погрижи Ониши да не продължи своето участие в плана. „Къртицата“ беше гаранция, че Ониши ще бъде контролиран.
В същото време Кериков пусна в ход заговор да открадне богатството на вулкана. Ако Съветският съюз бе останал световна сила, каквато беше, когато доктор Бородин бе започнал проекта „Вулкан“, Кериков щеше да бъде горд да предаде блестящото постижение на началниците си. Но в последвалите десетилетия Русия се изроди в страна от Третия свят, нация, чието оцеляване зависеше от заемите, отпускани от САЩ и Западна Европа.
След като през 1989 година тихомълком капитулира след студената война, Русия плати жестока цена за запазването на мира. Страната се превръщаше в пазар за чужди стоки и източник на суровини, Европа я третираше така, както някога се бе отнасяла към затънтените райони в Азия и Африка. Само за няколко години Съветският съюз се срина от свръхсила до колония и упадъкът съвсем не бе приключил.
Наблюдавайки безучастно как нацията му се разпада, Кериков реши, че щом той не може да спаси родината, може би отечеството ще спаси него. Тъй като Русия вече не притежаваше нито политическо влияние, нито финансови ресурси да разработва проекта „Вулкан“, той започна да води преговори с други.
Деветимата членове на „Хидра Консолидейтид“, южнокорейски холдинг, представляващ милиарди долари в недвижими имоти, различни производства и електроника, оцениха стойността на проекта „Вулкан“, когато Кериков се обърна към тях. Те не оспориха цената от сто милиона долара, която той определи за вулкана и необикновените му богатства, защото стратегическият елемент, произвеждан в огнените му недра, щеше да превърне собственика му в най-голямата световна сила, както в буквалния, така и в преносния смисъл на думата.
Седмица след началото на преговорите с корейците Кериков научи за предложението за конференция в Тайланд, на която да се обсъди положението с островите Спратли. Усещайки, че Банкокското споразумение може да помогне на плана му, той поиска някои услуги, даде подкупи и прибегна до изнудване, за да определи Генадий Перченко за руския делегат на съвещанието. Кериков успя да убеди и тайванския посланик да действа от негово име срещу информация, която щеше да осигури на господин Трен министър-председателския пост, когато го поискаше.
Още преди да започнат преговорите, Кериков знаеше, че ще използва двамата си агенти, когато вулканът избие на повърхността в Тихия океан.
Сервитьорката донесе второ уиски. Той погледна часовника си. Перченко щеше да пристигне всеки момент. Кериков наблюдаваше салонния управител. Това беше първата му вечер в „Роял Ривър“, но човекът се справяше добре.