Предишният управител не се бе появил на работа този следобед. Тялото му бе завързано за няколко циментови блокчета и хвърлено в канал на десетина мили от града.
Час след като получи потвърждение от Бородин, Кериков уби управителя, за да е сигурен, че той няма да обсъжда взаимоотношенията му с руския делегат на конференцията в Банкок. Щом елиминира тайландеца, той се обади на помощника си, социопата Евад Лурбуд в Кайро, и му заповяда да се залови за домакинската работа. Това означаваше да убие египтянин, търговец на оръжие, а после да замине за Хавай, за да се погрижи за Такахиро Ониши и „къртицата“ на Кериков.
Кериков може и да бе оставил някои недовършени неща, но нямаше да допусне грешка във финалния гамбит на проекта „Вулкан“. Само след няколко дни той щеше да харчи милионите на корейците и нямаше да има жив човек, който да знае как се е сдобил с парите.
Забеляза Генадий Перченко, който слезе от водно такси на кея на „Роял Ривър“. След няколко минути новият салонен управител щеше да насочи дипломата към последния му инструктаж.
Вашингтон, окръг Колумбия
Големият междуградски автобус спря на главния терминал на града, близо до Конгресния център. Краката на Мърсър бяха схванати, докато слизаше след Тиш. Тялото го болеше не само от изпитанието в Ню Йорк, но и от неудобните седалки, които очевидно всички производители се бяха наговорили да произвеждат. Той се опита безуспешно да се разкърши, докато заедно с Тиш бавно вървяха към терминала. По облепените с плочки стени отекваха съобщения, смесвайки се с глъчката на пристигащите и заминаващите пътници. Спирката вонеше на бездомниците, които прекарваха нощите на стоманените пейки.
— Все още не разбирам защо трябваше да пътуваме с автобус — оплака се Тиш и завъртя глава, за да раздвижи схванатите мускули на врата си.
Двамата бяха взели такси до Нюарк и оттам се бяха качили на автобуса.
Мърсър направи гримаса и потърка наболата брада на лицето си.
— Защото ФБР наблюдава железопътните гари, а аз се нуждаех от време за размисъл, преди да се предадем. — Той се приближи до редицата телефони и набра международния оператор. — Ще го сторим след това обаждане.
Мърсър чака пет минути, докато връзката се осъществи, и после заговори на френски. Тиш не разбираше езика, затова седна на една пейка. След още пет минути Мърсър отиде при нея.
— Всичко е уредено — заяви той.
— За какво става дума?
— Трябваше да се обадя на един стар приятел от долината на Рур, с когото ходя за риба.
Тиш вече се бе научила да не се изненадва от действията му.
— Той каза ли ти онова, което искаше да знаеш?
— Да. — В гласа му прозвуча победоносна нотка, която прогони умората в очите й.
Спряха такси и Мърсър каза на шофьора домашния си адрес.
— Защо не отиваме направо във ФБР? — попита Тиш и сложи глава на рамото му, както бе направила през по-голямата част от шестчасовото пътуване.
— Ако отидем там, ще са ни необходими часове, докато установят кои сме и ни насочат към човека, който отговаряше за теб в болницата. А така агентите в дома ми ще ни заведат право при него.
— Хитро.
Таксито си проправя път през оживеното движение почти четирийсет и пет минути. Шофьорът отказа да включи климатика. В кабината нахлуваха талази горещ въздух.
— Тъй като заспа веднага щом сутринта се качихме на автобуса, сега искам да ти благодаря за държането ти в Ню Йорк. Представи се като истински професионалист.
— Джак Талбът не би възпитал дъщеря, която да не може да се грижи за себе си — усмихна се Тиш.
Мърсър се засмя.
— Няма съмнение.
— Какво ще стане, след като от ФБР ни задържат?
— Не знам. Мисля, че информацията, която събрахме през последните два дни, сочи към хората, виновни за потопяването на „Океански търсач“. Щом я съобщим, би трябвало да ни освободят.
— Ами ако не ни повярват? — настоя тя.
— Ще се погрижим да ни повярват. Историята, която ще им разкажа, е твърде потресаваща, за да не й обърнат внимание.
Таксито спря пред дома на Мърсър. Той плати на шофьора, отключи вратата на къщата и изключи алармената система. Прекрачи прага, когато зад гърба му се чу глас.