Официалната книга с подписите бе връчена на руския посланик Генадий Перченко. Внимателният наблюдател би забелязал леко повишаване на напрежението сред делегатите. Лукавият руснак беше причината за изминалите седмици на отчаяние. А после съвсем необяснимо той съобщи на преговарящите страни, че няма повече забележки. Тъй като символичните документи за подписите на представителите бяха подготвени още в началото на преговорите, тайландският посланик Прем предложи делегатите да започнат с подписването и останалите го подкрепиха.
Заместник-министърът на търговията на Съединените щати Кенет Донъли се наведе към Перченко и прошепна:
— Надявам се, че знаеш на какво си играеш, партньоре.
— Не си играя на нищо. Само искам да се уверя, че тук са зачетени правата на всички нации.
— Дрън-дрън — измърмори американецът.
Перченко го чу, но не реагира. Веднага щом подписа документа, в стаята избухнаха аплодисменти. Руснакът прие овациите със самодоволна усмивка и подаде книгата на Донъли.
Американецът се подписа, като се усмихваше едва-едва, фиксирайки Перченко, и после захлопна книгата.
Валеше проливен дъжд. Ромоленето на капките бе прекъсвано само от оглушителни гръмотевици, които отекваха над града. Бурята обаче не разхлади горещия въздух и Перченко се задъха, докато бързаше да се подслони в храма.
Заповедите на Кериков бяха ясни и изрични. Перченко трябваше да чака в осем вечерта до ниската каменна ограда между Храма на зората и река Фрая, но шпионинът не бе казал как да постъпи при проливен дъжд.
Генадий се втурна към сянката на една от четирите облицовани с керамични плочки кули около конусовидния, осемдесетметров заострен връх на храма. Костюмът му беше мокър, а оредялата му коса бе полепнала по бледото му лице, което някога беше опънато и излъчваше здраве, но сега бе изнурено от изтощение. Под очите му имаше торбички, а кожата му бе увиснала.
Той чу тихите молитви на монасите в огромния храм, но бурята заглушаваше всички други звуци освен учестеното му дишане.
— Какво правя тук, по дяволите? — каза си Перченко.
— Не изпълняваш указанията, Генадий Перченко — отговори Иван Кериков от мрака вдясно.
Кериков излезе на светлината на многобройните лампи. Дъждът изглежда не го притесняваше. Раменете му бяха изправени, а очите — широко отворени и нащрек. За разлика от него Генадий се бе прегърбил окаяно. Той присви очи, сякаш Кериков бе привидение.
— Казах ти да чакаш до оградата. — Кериков я посочи и сетне се усмихна радушно. — Но при дадените обстоятелства те разбирам.
Перченко се поотпусна и също се усмихна, но продължи да го гледа предпазливо и нервно.
— Предполагам, че всичко мина добре. — Кериков се приближи до Генадий и застана под огромната порта на храма.
— Да — смотолеви Перченко. Страхът от Кериков му бе подействал потискащо предишния ден сред тълпата в бара на хотел „Роял Ривър“, но сега, когато бяха сами, беше парализиращ.
Генадий се ужасяваше от Кериков, откакто научи за неограничената му власт. Човекът от КГБ бе разсеял опасенията му за изчезналия салонен управител и го бе уверил, че е дошло време да приключат с Банкокското споразумение. Перченко искаше да попита защо преди всичко беше необходимо протакането, но страхът не му позволи да говори. Дори в спокойната атмосфера на открития бар Кериков си оставаше най-злият човек, когото познаваше.
— Отпусни се, Генадий. Всичко свърши и ти победи. — Кериков извади плоско сребристо шише от джоба на сакото си. — Водка от родината.
Перченко отпи голяма глътка. Водката се плъзна гладко в гърлото му. Кериков му направи знак да пийне още и той с благодарност повтори.
— Успя ли да вмъкнеш поправката ми в споразумението?
— Да, още преди няколко седмици. Беше много лесно. Срещнах повече трудности да забавя церемонията по подписването. Обещах на тайванския посланик някои неща, които може да са извън правомощията ми.
— Да, да — разсеяно каза Кериков. — Но с моята поправка нямаше затруднения.
— Наложи се да променим формулировката, за да угодим на американците, но всички се съгласиха с текста.
— Да я промените? — В гласа на Кериков не прозвуча паника, но тонът му леко се повиши. — Как?