Гласът му постепенно заглъхна и погледът му стана унесен, но после отново се фокусира.
— Трябва ми телефон. Веднага.
За миг, който Мърсър щеше да помни до края на живота си, президентът на Съединените американски щати изпълни заповедта му и му подаде слушалката на един от телефоните на бюрото си. Мърсър каза на оператора на Белия дом някакъв номер и търпеливо зачака да го свържат, без да обръща внимание на вторачените в него погледи.
— „Беркович, Соулман…“
— Искам незабавно да говоря с Дейвид Соулман. Случаят е спешен — прекъсна секретарката Мърсър.
Тя беше свикнала със спешни обаждания в неконтролируемия свят на океанската търговия и на свой ред прекъсна Соулман, който говореше по друга линия.
— Соулман — каза възрастният адвокат.
— Дейв, обажда се Мърсър.
— Ще ми дадеш ли най-после отговор?
Мърсър знаеше, че Соулман пита за въпроса, написан най-отдолу на факса, който бе получил преди два дни.
— Капитанът на „Амоко Кадиз“ е бил Паскуале Бардари — без да се замисля каза той.
— Копеле.
— Дейв, искам да знам кой е собственикът на „Феникс“.
— Не съм чувал за такъв кораб.
— Беше в списъка с плавателните съдове, изчезнали северно от Хавай, който ти ми изпрати.
— А, да. Може би ще са ми нужни един-два дни, за да го намеря. В момента съм затрупан с работа по договор за изтеглянето на танкер на „Ексон“, заседнал край Намибия. Проклетите холандски влекачи настояват за застраховка от „Лойд“, а стойността на танкера и товара е някъде сто и трийсет милиона долара.
— Не искам да ти оказвам натиск — дяволито се усмихна Мърсър. — Но в момента съм с президента, председателя на Съвета на началник-щабовете и с директорите на ФБР и ЦРУ и всички чакаме отговора ти.
От другата страна на линията настъпи мълчание и после Соулман попита:
— Шегуваш се, нали?
— Искаш ли да говориш с някого от тях?
— Не. След няколко минути ще съм готов с информацията. Ще ми се обадиш ли пак?
— Сигурен съм, че телефонната компания не се интересува колко дълго говори по телефона президентът. Няма да затворя.
— За какво става дума? — попита президентът, без да го е грижа, че Мърсър седи на ръба на бюрото му.
— Убедително доказателство — загадъчно отговори Мърсър.
Президентът и присъстващите се спогледаха, но никой не каза нищо. Чакаха пет безкрайни минути, като се прокашляха, местеха крака и шумоляха с листове, но без да откъсват очи от Мърсър.
— Намерих го — каза Соулман. Беше се задъхал. — „Феникс“ е собственост на „Океански превози и товари“.
Адвокатът продължи да говори, но Мърсър затвори телефона.
— Рудовозът, потънал през 1954 година, и корабът, спасил Тиш Талбът, имат един и същи собственик. „Океански превози и товари“, компанията, в чийто офис влязох с взлом снощи.
— Онези, заподозрени, че са фасада на КГБ?
— Точно така.
— Споменахте за рудовоз, потънал във вулканичен район. Защо? — попита Хена.
— Поправи ме, ако греша, Ейб, но колкото по-надълбоко е експлозията и колкото по-голямо е налягането на водата, толкова по-чист е бикиният, нали?
Джейкъбс кимна.
— Точно такава е теорията ми.
— През 1954 година не е имало начин да се добиват минерали дори от дълбочина неколкостотин метра, а ние говорим за хиляди. Дори днес процесът на използване на свръхнагрята вода за извличане на минерали не може да бъде приложен под шейсет метра. Доктор Бородин е заимствал стих от Корана и като Мохамед е накарал планината да отиде при него. Извършвайки експлозията във вулканичен район, той би предизвикал изригване и лавата би изхвърлила бикиния на повърхността.
— Господи, това би имало резултат — с уважение прошепна Джейкъбс. — Не се сетих.
— Но вулканите се формират в продължение на много години — възрази президентът.
— Обикновено геологичните процеси са бавни — съгласи се Мърсър, — но вулканите и земетресенията се развиват много динамично. През лятото на 1943 година в една ферма в Мексико се издигнал вулкан. След първата седмица на мястото на равна нива се издигал сто и петдесет метров конус, който нараствал с всяка изминала секунда. Вулканът на Бородин е имал повече от достатъчно време да стигне до повърхността.
— Какво ще правим сега? — Президентът обходи с поглед събраните в стаята.
— Първата крачка е да спрем преговорите в Банкок — отговори Мърсър.
— Какво общо има това…
— Господин Хена, ако се вгледате в тази снимка, ще видите, че центърът на вулкана на Бородин е точно на границата на хавайската изключителна зона от двеста мили. Готов съм да се обзаложа, че в момента Бородин е там и проучва епицентъра на вулкана. Веднага щом разбере, че ще се появи на повърхността извън границата, той ще се свърже с руския представител на конференцията в Тайланд и ще го накара да подпише споразумението.
— Това ще направи вулкана ничия собственост, нали? — попита адмирал Морисън.
— Ще бъде на онзи, който пръв го забележи.
— А какво ще стане, ако вулканът е в зоната?
Никой нямаше отговор на въпроса на доктор Джейкъбс. Всъщност всички знаеха отговора, но никой не беше достатъчно смел, за да го изрече на глас. Мърсър погледна Ейб и видя, че бившият му преподавател е задал въпроса, защото наистина не знае отговора.
— Ще има война, Ейб.
Веднага щом бе произнесена последната дума, всички в кабинета започнаха да говорят едновременно. Президентът удари с длан по бюрото, за да ги накара да млъкнат, и когато заговори, гласът му беше спокоен.
— Доктор Мърсър има право. Не можем да позволим такава ценна стока да принадлежи другиму освен на Съединените щати. След като знаем какъв е залогът, заплахите на Такахиро Ониши придобиват много по-зловещи измерения. Вече е ясно защо го прави. Ако вулканът избие на повърхността в зоната от двеста мили около Хавай и превратът му успее, той ще продава вероятно най-скъпата стока в света. Но не мога да повярвам, че Съветите са забъркани. Отношенията ни с тях никога не са били по-добри.
Мърсър забеляза, че президентът нарича бившия враг със старото му име. Не Обединение на независимите държави, а отново „Съветите“.
— Пол, използвай всичко, което е на твое разположение, за да проучиш Бородин — за кого е работил, преди да изчезне, какво е станало с бившите му шефове. Дик, продължи да ровиш за Ониши. Искам да знам защо е станал предател.
— Вече имам нещо по този въпрос. — Хена извади лист от куфарчето си. — Родителите му са родени в Япония и са имигрирали в Съединените щати през трийсетте години. През Втората световна война били изпратени в трудов лагер в Калифорния. И двамата починали там, майка му на 13 юни 1942, а баща му шест месеца по-късно. Ониши е отгледан от леля и чичо, които също са прекарали войната по лагери. Чичо му има досие в Бюрото за антиамерикански протести и петиции. Арестуван е два пъти — за опит за проникване в Пърл Харбър и за нападение срещу полицай на прояпонски митинг в Хавай през лятото на 1958. Изглежда идеята Хавай да бъде щат на САЩ не му е допадала. Видях екземпляр от памфлетите, които е печатал. Пълен е с антиамериканска пропаганда и призовава жителите на Хавай от японски произход, тогава и сега мнозинство на островите, да се противопоставят на референдума да бъдат щат на САЩ и да станат независима нация, лоялна на Япония. Чичото на Ониши се е самоубил веднага след като Хавай се присъединява към САЩ през март 1959 година. Няма информация дали Ониши е споделял радикалните политически възгледи на чичо си, но няма данни и за противното.
— Благодаря, Дик. Мисля, че това е отговорът, който ни трябва, но проблемът си остава. — Президентът изправи рамене и заговори с твърд глас. — Не знам какъв ще бъде следващият ход на Ониши, но искам да бъде съставен подробен план за бойни действия не само за Хавай, но и за онзи нов вулкан. Не знам дали имаме законни права върху новия остров, но няма начин да не спечелим битката. Ако се наложи, ще заповядам да взривят с атомна бомба проклетото нещо. А сега, господа, ако ме извините, трябва да се обадя на дипломатите ни в Банкок и да им кажа да не подписват договора. Искам да ми докладвате на всеки час. Доктор Мърсър, моля ви, бъдете на разположение в случай че отново ни потрябвате. Доктор Джейкъбс, благодаря ви. Ще се погрижим за благополучното ви прибиране вкъщи.
Присъстващите станаха и започнаха да излизат.
Мърсър се сбогува с Ейб, даде домашния си телефон на Джой Крейг и взе Тиш. Докато пътуваха в таксито, тя го разпитваше, но Мърсър мълчеше и се чудеше как би реагирал президентът, ако разбереше, че съпругата му е прекарала следобеда с руска шпионка.