Лурбуд извади ножа от гърдите на умиращия мъж, без да обръща внимание на фонтана от кръв, който бликна от дълбоката рана.
Другият агент посягаше към пистолета си, когато Евад стигна до него и го прикова върху масата. Руснакът вдигна ножа над главата си и го заби злобно, като преряза сънната артерия на стъписания охранител.
Мъжът се задави, хвана се за гърлото и умря. Гърчещото се тяло изпръска с кръв масата, килима и белите стени.
След като агентът се отпусна неподвижно, Лурбуд избърса ножа в костюма на жертвата и го прибра в калъфа на глезена си. Огледа дрехите си. Няколкото червени капки кръв бяха трудно забележими на черния му костюм. Евад отвори вратата, видя, че коридорът е безлюден, и скоро се сля с тълпата на летището.
Излезе от сградата и мина край тераси с красиви тропически цветя и аквариуми, пълни с огромни златни риби. Лурбуд спря такси и каза на шофьора адрес в центъра на Хонолулу. Беше убеден, че няма да го проследят.
След десетина минути ръцете му се разтрепериха и стомахът му се сви. Искаше му се да припише това на реакцията към приспивателното хапче, което бе взел по време на полета, но дълбоко в душата си знаеше, че сблъсъкът с властите го е разтърсил. Организмът му бе свикнал на повишено ниво на адреналин и като при всеки пристрастен, предпочитаният наркотик започна да му се отразява. На летището в Кайро куриер на посолството му бе дал запечатан плик, който съдържаше инструкции от Иван Кериков. На първата страница бе описана ситуацията в Хавай, затова Евад знаеше, че в Хонолулу е обявено военно положение и е наложен полицейски час след осем вечерта. Внасянето на пакета в страната беше пресметнат риск, но информацията беше твърде много, за да я запомни. Той прочете част от нея, докато пътуваше в таксито, за да не гледа обезпокоителния градски пейзаж. В плика бяха окончателните му заповеди, имената на важни мишени, данни за опозицията и паролите за свръзка с „Джон Дори“. Лурбуд предположи, че Кериков има агент в обкръжението на Ониши, защото заповедите съдържаха подробен чертеж на къщата на Ониши и твърдяха, че Дейвид Такамора е мъртъв. Но експертът от КГБ не се бе погрижил да спаси живота на агента си. Лурбуд се запита дали и него ще сметнат за непотребен, след като Ониши и „къртицата“ бъдат елиминирани.
Макар че беше следобед, градът изглеждаше запустял. По улиците обикаляха само войници от Националната гвардия и въоръжени студенти. Гражданите се бяха скрили в домовете си и трепереха от страх или чакаха развитието на събитията с различни чувства в зависимост от това на кого симпатизираха. Сцената отвъд стъклата на таксито напомни на Лурбуд за времето, което бе прекарал в опустошения от войната Бейрут, където млади религиозни фанатици периодично сееха ужас в най-красивия средиземноморски град.
От многобройните огньове се издигаше пушек, който се смесваше с тъмната мъгла над Хонолулу и закриваше планината Даймънд Хед. В търговското пристанище горяха два петролни танкера. Противната смрад от черния дим се разнасяше в радиус от няколко километра. По сградите имаше дупки от куршуми и таксито мина край множество изгорели коли и автобуси. Районът около Пърл Харбър приличаше на гнездо на оси. В небето гневно бръмчаха хеликоптерите на федералните власти и на Националната гвардия.
След неспокойно четирийсетминутно пътуване Лурбуд плати на шофьора и слезе от таксито в един от най-опасните квартали на Хонолулу. Крайната му цел беше триетажна постройка с магазин за алкохол на партера и апартаменти отгоре. Сградата беше купена от Седми отдел, когато бяха включили Такахиро Ониши в проекта „Вулкан“, в случай че им потрябва тайна квартира, откъдето да следят положението в страната.
Евад огледа западналия квартал, празните, осеяни с камъни паркинги, олющената боя и безизразните погледи на неколцината минувачи и разбра, че скривалището не е разкрито. Въздухът беше влажен и сакото залепна за тялото му.
Той се качи на последния етаж, похлопа два пъти на масивната метална врата, после изчака малко и потропа още веднъж.
— Да? — обади се глас отвътре.
— Федерална колетна служба. Нося пратка за Чарлс Хайнс — отговори Лурбуд, цитирайки първата част на паролата за разпознаване, която бе научил наизуст от инструкциите на Кериков.
— От кого е? — подозрително попита гласът зад вратата.
— Кайл Льобланк. — Евад каза последната част от паролата и вратата се отвори.
Мъжът, който го посрещна, държеше автоматичен пистолет. Сержант Димитрий Деманов прибра оръжието си в кобура и заговори.