Гласът на Мърсър постепенно заглъхна.
— Как се казваше?
— Тори Уилкс — монотонно отговори той. — Ти си първият човек, който чува тази история. Завърших курса си в Англия и се върнах в Щатите, сякаш нищо не се бе случило.
— Съжалявам.
Той я погледна в очите.
— Нямахме шанс да започнем живот заедно. Разказах ти за Тори и какво изгубих, защото ти поне заслужаваш шанс. Някога си обичала Валерий Бородин и си го загубила поради обстоятелства извън твоя контрол. — Гласът му стана твърд. — Ще се погрижа да ти дам възможност.
— Не разбирам.
— Елементарно. — Мърсър се усмихна сърдечно. Болезнените спомени отпреди няколко минути бяха прибрани там, където им беше мястото, и той възвърна хладнокръвието си. — Ще му помогна да избяга.
— Как? Ти дори не знаеш къде е той.
— Не знам ли? Напротив, много добре знам.
— Къде? — развълнувано попита Тиш.
— Всичко с времето си — загадъчно отговори Мърсър. — Първо трябва да обмисля някои неща. Защо не подремнеш?
Тиш разбра, че няма да изтръгне нищо повече от него, затова се отправи към дивана. Тя погледна Мърсър и видя, че пише нещо в тефтерчето си. Уви се до брадичката в халата и за пръв път от дълго време се замисли за живот с Валерий.
Десет минути по-късно тя изведнъж скочи.
— Мърсър?
Той вдигна глава. Смуглото му лице бе пребледняло, а очите му бяха присвити от изтощение.
— Валерий е поел риск, за да ме спаси от „Океански търсач“ и да те свърже с мен, нали?
Мърсър се вторачи в нея. Умореното му съзнание полагаше усилия да проумее въпроса. Той откъсна горния лист на тефтерчето, смачка го и го хвърли в кошчето за боклук зад бара.
— Започваме отначало.
Няколко часа по-късно, когато залязващото слънце озари стаята с кехлибарените си лъчи, Мърсър най-после остави писалката, изпи последната глътка от втората си кана кафе и стана, за да се протегне. Бе изпълнил дванайсет страници със записки и се бе обадил осемнайсет пъти по телефона. Тиш още спеше на дивана.
Мърсър разкърши гръб и затвори очи, опитвайки се да проясни изтощеното си от безсъние съзнание. Чувстваше се немощен и главата му пулсираше от погълнатия кофеин. Извади от портфейла си визитната картичка на Дик Хена и набра номера му.
— Господин Хена, обажда се Филип Мърсър.
— Научихте ли нещо ново?
Мърсър харесваше възпълничкия директор на ФБР заради безцеремонността му.
— Трябва да отида в Хавай — заяви Мърсър.
— Опасявам се, че това е невъзможно. Преди два часа комуникациите от островите бяха прекъснати. Телефоните, радиото и телевизията не работят. Всички самолети, които можеше да бъдат отклонени, бяха върнати. От Пърл Харбър ни докладваха, че тълпата е започнала да стреля по войниците. Получих непотвърдени съобщения от радиолюбители, че кметът Такамора е обявил военно положение в Хонолулу и войниците от Националната гвардия застрелват всеки бял човек, когото видят.
— Господи. Проклетият психопат е започнал преврата.
— Така изглежда. Няма начин да ви вкарам там, дори да искам.
— Вижте какво, имам няколко теории и ако се окажат верни, нещата може да се оправят за двайсет и четири часа, но трябва да отида в Хавай. — Мърсър не позволи ужасът от новините да го разубеди.
— Доктор Мърсър…
— Предпочитам „господине“ или само Мърсър.
— Повечето доктори, които познавам, се перчат с титлите си.
— Аз използвам моята само когато си запазвам маса в ресторант.
Хена се засмя.
— Уважавам това. Президентът разреши тайна акция срещу Ониши заради участието му в преврата.
— Господи — стъписа се Мърсър. — Това е глупава грешка. Ониши е само пионка в цялата тази история. С премахването му няма да постигнем нищо.
— Знаете нещо повече? — уморено попита Хена.
— Да, но ще ви струва най-малкото транспорт до онзи щурмови кораб амфибия, разположен близо до Хавай.
— Принуждавате ме.
— Принуда е меко казано, господин Хена. Предпочитам да го нарека изнудване. Какво ще кажете, ако предложа да ви предам автора на операцията?