Бородин стисна ръката му и представи сина си и пилота. Звенков беше етнически грузинец и говореше руски със силен акцент, но имаше вид на строг и непрощаващ професионалист.
— Трябва да побързаме и отново да се потопим. Не искам да давам възможност на американските шпионски сателити да ни забележат.
Капитанът поведе тримата мъже към вътрешността на кораба. Там нямаше отвесни прегради, стълби, каюти и мостик. Правоъгълната надстройка беше само фасада, монтирана с болтове за подпори, подаващи се от заобления купол на подводница. Страните и главната палуба на „Джон Дори“ бяха стоманени плоскости, запоени за корпуса на подводната лодка. Товарните кранове, лебедките и мачтите бяха декор. На повърхността, от разстояние двеста метра, корабът приличаше на истински и с нищо не загатваше за смъртоносната си тайна.
— Прилича на призрачните кораби на нацистите — отбеляза пилотът, оглеждайки надстройката на „Джон Дори“. Той имаше предвид плавателните съдове, използвани от германците през втората световна война, които приличаха на товарни кораби, но всъщност бяха замаскирани щурмови катери. Те примамваха жертвите си с фалшиви сигнали за помощ и после разкриваха големите оръдия, скрити зад тайни плоскости в корпуса. Хиляди съюзнически кораби бяха платили най-високата цена, попадайки в капана им.
— Ще ми се да мисля, че този кораб е малко по-усъвършенстван, но принципът е същият — каза Бородин, потривайки длани.
— Изглеждаш уморен от пътуването, Пьотр — отбеляза капитанът.
Минаха през люка и се озоваха в работната част на ядрена подводница клас „Виктор“, дълга близо деветдесет метра.
Звенков се движеше през лабиринта от тръби, тесни люкове и съоръжения пъргаво като дете. Двайсетте години служба в съветски подводници го бяха научили да се предпазва от удари на борда на тесните плавателни съдове. Капитанът остави пилота при един от членовете на екипажа и заведе Бородин и сина му в каютата си.
Валерий седеше мълчаливо, докато Звенков и баща му разговаряха. Този човек щеше да убие любимата му Тиш Талбът, ако Кериков не бе успял да вмъкне агент на борда на „Океански търсач“ и да я спаси. Валерий изпита желание да пребие Звенков заради жестокостта му. Но от друга страна не можеше да го обвинява, защото Звенков беше само войник, изпълняващ дълга си и заповедите, които получаваше. А човекът, който ги издаваше, беше баща му.
Стомахът му се сви, когато си помисли колко близо беше до бягството. „Ка-26“ щеше да бъде идеалният начин да се измъкне от лудницата, в която бе попаднал. Валерий беше учен, отдаден на логиката и мисълта. Но баща му бе покварил този чист свят и го бе превърнал в извратено измерение на убийства, предателства и неизмерима жестокост. У сина закипя омраза към бащата, защото едва не бе убил жената, която обичаше, заради безбройните убийства в миналото и защото го бе изоставил преди толкова много години.
Само още няколко дни и всичко щеше да свърши. Ако Валерий не успееше да избяга и да отиде при жената, която му даваше сили и надежда, откакто баща му отново се бе появил в живота му, тогава единствената друга възможност беше самоубийството. Валерий реши, че няма да умре сам.
Съзнанието му се проясни и се фокусира. Той се наведе напред, за да чуе какво говорят капитанът и баща му.
— Знам само, че Кериков се е обадил по радиопредавателя и е заповядал да се преустановят всички действия до второ нареждане. Трябва да останем под водата, но с вдигнати антени, и да чакаме да се свържат с нас.
— Но защо? В това няма логика. Би трябвало да се подготвим да вземем наградата си. — Доктор Бородин говореше по-скоро на себе си, отколкото на другите, като разсеяно масажираше гърлото си. — Обадих се на Кериков от „Августовска роза“. Той знае, че вулканът е извън американската зона от двеста мили. Вулканът принадлежи на първата държава, която го открие. А това сме ние!
— Има и още нещо. — Звенков говореше така, сякаш се извиняваше. — Кериков ми каза да не ти го съобщавам, но аз те познавам твърде отдавна, за да крия от теб. Заповяда да заредя ядрена глава със заряд трийсет килотона в ракета „СС–Н-9 Сирена“ и да я подготвя за изстрелване.
Бородин прие новината, без да се вълнува. Съзнанието му сякаш се бе затворило в себе си и се опитваше да намери отговори. В продължение на дълги секунди бръмченето на климатичната инсталация на подводницата беше единственият звук в спартански обзаведената каюта. Накрая Бородин погледна първо Звенков, а после сина си.