— Той ще унищожи вулкана. Но защо? — Пьотр изглеждаше по-обезпокоен от мотивите на Кериков, отколкото от факта, че дългогодишният му труд може да бъде унищожен в ядрена експлозия. — От охраната ни сигурно има изтичане на информация. Ще трябва да унищожи целия проект, за да запази тайната.
— Не разбираш ли, че Кериков те е измамил? — гневно изсъска Валерий. — Той никога не е мислил да предаде вулкана на правителството. Използва те, откакто оглави Седми отдел, с надеждата един ден да продаде твоя труд под носа ти. Старият режим си отиде завинаги. Русия, за която ти похаби живота си, вече не съществува. Светът се промени от петдесетте години насам, но ти все нямаше време да забележиш това. Проектът „Вулкан“ щеше да има успех само при сталинисткия режим, който рухна преди десетилетия. Операцията беше обречена на провал в момента, в който Горбачов започна гласността и перестройката. Откажи се от старомодните си мечти и заживей в реалността. Руското правителство никога няма да се опита да окупира остров, който се намира толкова близо до американска територия, и в същото време да проси икономическа помощ. Кериков знае това и има резервен план.
— Как можеш да си сигурен, Валерий? Ти си само мой асистент. Не знаеш всичко. — Пьотр отхвърли истината лесно, защото всъщност не я разбираше.
— Откажи се, татко. Не остана нищо друго и двамата го знаем — тъжно добави Валерий.
За пръв път той видя колко уязвим и немощен е баща му. Очите му бяха зачервени и някога едрото му тяло се бе съсухрило и превърнало в скелет. Кожата му беше бледа и суха като глина.
— Ще успеем — тихо каза Пьотр.
Тялото му изведнъж се скова. Очите му се отвориха широко, сякаш готови да изхвърчат от очните ябълки. Устните му се дръпнаха назад, оголвайки нащърбените му, пожълтели зъби в предсмъртна усмивка. Започна да се гърчи конвулсивно, докато се опитваше да си поеме въздух. Изпитваше силна болка. Пръстите му се плъзнаха по гърдите, сякаш искаха да успокоят губещото сили сърце.
Краката му се повдигнаха от пода. Пьотр направи едно последно усилие и после издъхна.
Мускулът на простатата му се отпусна и каютата се изпълни с миризмата на урина.
Звенков бе виждал много хора да умират и разбра, че Бородин не може да бъде спасен. Той се прекръсти и се наведе да затвори очите на стареца.
— Съжалявам — тихо каза Звенков на Валерий.
Валерий се вторачи в баща си и сетне докосна сбръчканата му ръка.
— Странно.
Смъртта бе прогонила омразата му. Валерий се почувства като прероден. Огорчението му отзвуча заедно с предсмъртната въздишка на баща му. Той знаеше, че ще стане така. Дори да бе избягал с информацията от „Августовска роза“, Валерий вечно щеше да бъде измъчван от този вътрешен демон. Но вече не. Демонът бе погребан завинаги.
Арлингтън, Вирджиния
Настойчивият звън изтръгна Мърсър от съня. Той протегна ръка към нощното шкафче, събори будилника, намери телефона и доближи слушалката до ухото си.
— Ало — едва измънка Мърсър, защото устата му бе пресъхнала.
— Мърсър, обажда се Дик Хена.
Мърсър се разсъни, отвори очи и се учуди, че вече е настъпила нощ. Погледна към балкона на спалнята и видя, че къщата тъне в мрак. Тиш сигурно бе заспала.
— Да, господин Хена. Какво става? — Мърсър облиза устни и направи гримаса от вкуса им.
— Президентът прие предложението ти и ако искаш, вярвай, но Пол Барнс, директорът на ЦРУ, те подкрепи.
— Това ме изненадва. Останах с убеждението, че той не ме харесва.
— И аз съм изненадан, но когато стане дума за работа, Барнс загърбва личните си чувства. Атаката на командосите, която президентът разпореди, ще бъде отложена най-малко с дванайсет часа.
— Какво ще правим? — Мърсър осъзна, че тялото му е обляно в пот. Чаршафите бяха влажни и усукани около краката му.
— След час и половина във военновъздушната база „Андрюс“ ще те чака самолет. В пет часа сутринта трябва да бъдеш на борда на самолетоносача „Кити Хоук“.
Мърсър погледна часовника си. 21:15.
— Добре. След около час ще бъда в „Андрюс“. — Той провеси крака от леглото. Студеният въздух охлади кожата му.
— Ще те чакам на главния вход и ще нося снимките от разузнаването, които поиска.