На борда на „Джон Дори“
Радистът хвърли слушалките на сивото стоманено бюро, отрупано с комуникационна техника, кимна на помощника си и забързано излезе от тясното помещение. В ръката си държеше лист, на който бе записал нещо. Както обикновено, във вътрешността на подводницата светеха само червените дежурни лампички, но неговият свят бе допълнително озарен от малките лампи на сложната електронна апаратура. След няколко минути очите на радиста се приспособиха към сумрака в останалата част на „Джон Дори“.
Той мина през люка и влезе в командния пункт. Двама моряци седяха вляво, зад лостовете, контролиращи кормилата и рулите. Трима мъже зад тях отговаряха за баласта и наблюдаваха табло с контролни уреди. Системата беше стара, от най-ранните подводници от Първата световна война, но все още беше ефективна. Само най-модерните съветски подводници имаха съвременни компютри, каквито американците използваха от трийсетина години.
Най-модерното техническо съоръжение в подводната лодка беше пунктът за управление на огъня, дванайсетгодишен компютър, прекопиран от американския „UYK-7“, първият използван в щурмовите подводници „Лос Анджелис“. Руската имитация бе монтирана по време на преустройването на „Джон Дори“ във Владивосток.
Четиримата инженери в дъното на командния център наблюдаваха стария реактор на кърмата. Очите и ръцете им не се отделяха от плетеницата лампи, уреди и лостове. В помещението с реактора имаше идентично табло и двете станции бяха свързани електронно. Така осем души следяха дали няма да възникне опасност от радиоактивната пещ, която гореше под щита от олово и бетон. Перископът висеше от ниския таван като стоманен сталактит. Единствено през него човек можеше да се увери, че външният свят все още съществува, след като подводницата се гмурнеше под вълните. Пасивните и активните сонари засичаха само ехото на реалността.
— Капитане, съобщение от Матрьошка.
Куклите матрьошки, които се отваряха и поставяха една в друга, бяха изключително популярни сред поколения руски деца. Кодовото име на Иван Кериков напълно подхождаше на потайността и многоликата му същност.
Звенков се бе прегърбил над контролното табло и изучаваше възможностите за изстрелването на ракетата „Сирена“ в случай че им потрябваше за вулкана, който се намираше на не повече от двайсет мили.
— Много добре, Борис — похвали той офицера, потупа го по рамото и после се обърна към дългия и слаб като върлина радист. — Е, какво носиш?
— Съобщение от Матрьошка, капитане — повтори радиооператорът, подаде листа и застана мирно.
Звенков доближи хартията до една от лампите и присви очи, за да види написаното. Изсумтя няколко пъти, докато го прочете, после внимателно сгъна листа и го пъхна в джоба си.
— Кормчия, издигни ни само с помощта на двигателите, със скорост два възела. — Заповедите на капитана бяха тихи, но ясни. — Не използвай баласта. Не бързаме заникъде. Сонара, изключи активните системи. Не искам никакъв случаен звук.
Звенков огледа слабо осветения мостик, докато хората му се заловиха за работа. Доволен от действията им, той взе микрофона и набра номер от интеркома на подводницата.
— Говори капитанът. — Гласът му беше малко по-силен от шепот и членовете на екипажа трябваше да напрегнат слуха си, за да го чуят. — Знам, че от дълго време се налага да стоим безшумно, но необходимостта от тази предпазна мярка почти приключи. До двайсет и четири часа ще напуснем поста си и ще потеглим към родината. Не можем да си позволим да се отпуснем в тези критични часове. Дошъл е моментът да удвоим усилията си. В района има американски самолетоносач и щурмови кораб амфибия. Не е нужно да ви напомням, че сигурно бързо атакуваща подводница придружава самолетоносача и сонарът й може да засече удар с чук от двеста мили. Те не знаят, че сме тук, и не искам да им даваме възможност да ни открият. Разговаряйте шепнешком. Не пускайте музика в трапезарията и всички възникнали ремонти трябва да бъдат разрешени лично от мен. Поддръжката по график се отлага до второ нареждане. Това е всичко.
Той окачи микрофона. Мъжете на мостика го гледаха със смесица от очакване и вълнение. Като изключим потапянето на кораба на НАОМ преди седмица, плаването беше дълго и еднообразно. Напрежението от потребността да бъдат безшумни и незабележими в продължение на седем месеца можеше да опъне нервите и на най-опитния подводничар.