Сега капитанът им обещаваше, че скоро ще се приберат у дома, и надеждата накара всички да се усмихнат. Заплахата с американската подводница в района само засили чувствата им. В края на краищата, те бяха моряци от руския флот и работата им беше да се сражават, а не да чакат.
Звенков се обърна към младия радист.
— Пренастрой системата на алтернативен канал. На всеки два часа след полунощ ще получаваш кратко съобщение. Това ще бъде думата „зелено“, повтаряна в продължение на пет секунди. Утре вечерта паролата ще бъде „червено“. Може да не я чуеш два часа, затова бъди готов по всяко време. И всеки път, когато получиш съобщението, ми казвай. Ясно ли е?
— Да, господин капитан.
— Капитане, издигнахме се — докладва кормчията.
— Всички машини да спрат.
— Тъй вярно.
— Вдигнете антената за ултраниска честота, но да не се показва над повърхността.
— Вдигаме антената… Дълбочина на антената един метър.
— Инженер, намали мощността на реактора на пет процента.
— Тъй вярно, пет процента.
Макар че ядреният реактор работеше много по-тихо от електромотора, мощните помпи за охлаждане на кожуха му издаваха отличително бръмчене, което опитният оператор на сонар можеше да различи. Понижавайки мощността почти до минимум, Звенков намали шанса американската подводница да ги открие.
— Антон — каза Звенков, прокарвайки пръсти през късата си прошарена коса. Офицерът стана от мястото си зад перископа и се приближи. — Намери младия доктор Бородин и го изпрати в каютата ми.
— Тъй вярно, капитане.
Офицерът излезе от мостика и се отправи към каюткомпанията, където беше сигурен, че ще намери учения.
Звенков влезе в каютата си и извади от чекмеджето на пластмасовото бюро пълна до половината бутилка с водка и евтина чаша с рисунка на телевизионната кула в Източен Берлин. Чашата му напомни за единствената му ваканция извън Съветските републики, в мрачен и потискащ град като родния му Тбилиси в Грузия. Той си наля малко водка и я изпи на един дъх.
Разбира се, алкохолът беше строго забранен на всички руски плавателни съдове и особено на подводниците, но Звенков реши, че като капитан има известни привилегии. Той си позволяваше по една чашка седмично, макар че тази седмица бе изпил три. Втората беше след като двама моряци отнесоха трупа на Пьотр Бородин в почти празния хладилник на „Джон Дори“.
— Влезте — извика Звенков, когато на вратата се похлопа.
Валерий бе облякъл военна униформа и приличаше на боец от реклама за армията. Лицето му беше красиво, стройното му атлетично тяло — изправено. Излъчваше почти недоловима тъга, която му придаваше загадъчност. Звенков не го бе виждал често след смъртта на баща му.
— Седнете — покани го капитанът. — Искате ли чай?
Валерий отказа, като махна с ръка, и се настани на стола до онзи, на който бе умрял баща му.
— Искали сте да ме видите.
Звенков знаеше, че директният подход е най-добрият.
— Преди малко получих съобщение от Кериков. Той заповяда вулканът да бъде унищожен.
Валерий прие новината, без да промени изражението си, дори не трепна. Очакваше нещо подобно и не изпита никакви чувства. От една страна бе отмъстил на баща си, който го бе изоставил, за да посвети живота си на неосъществима мечта, а от друга, изпитваше болка заради неуспеха му. Противоречивите чувства превърнаха лицето му в каменна маска.
— Очаквам сигнал от екип от командоси в Хавай. Щом ми се обадят, ще изстрелям ракетата и ще унищожа вулкана. После ще отплаваме за Хавай да вземем командосите.
— Каза ли защо? — тихо попита Валерий.
— Моля? Не ви разбрах, доктор Бородин.
Валерий се прокашля, но гласът му отново беше тих като шепот.
— Попитах дали Кериков ви е казал каква е причината.
— Аз съм член на руските въоръжени сили към КГБ, доктор Бородин, и когато получа заповед, не искам обяснение.
— Знаете, че това е грешка, нали?
— Не ме интересува — язвително заяви Звенков.
— Чух да казвате на екипажа, че в района има американска подводница. Когато изстреляте ракетата, те мигновено ще ни открият.
— Вие разбирате от геология, Бородин, но аз познавам тактиката на американците. Когато бойната глава избухне, те ще се втурнат към мястото да разследват и ние ще се измъкнем незабелязано. Акустиката от експлозията ще заглуши звуците от придвижването ни.