Той каза на Валерий за ракетния удар от учтивост, защото младият учен и баща му бяха вложили много усилия в създаването на вулкана, но това не означаваше, че харесва Бородин или обича да поставят под съмнение заповедите му.
След смъртта на баща си Валерий бе прогонил от съзнанието си всички мисли за самоубийство и бе признал пред себе си, че е бил изкушен в момент на слабост. Той осъзна, че няма да може да разубеди Звенков да не унищожава вулкана, но все още има шанс да избяга с куфарчето на баща си.
Когато „Джон Дори“ се срещнеше с командосите, Валерий щеше да намери начин да се измъкне от подводницата, дори ако това означаваше да плува до Хавай. Щеше да избяга на всяка цена. Дотогава вулканът щеше да бъде унищожен, но записките на Пьотр сигурно щяха да имат стойност за американците.
— Тъй като подводницата ни ще влезе в потенциална бойна ситуация — каза Звенков, прекъсвайки мислите на Валерий, — вие ще бъдете заключен в каютата си. Няма да сте под арест, но пред вратата ще има пост, който ще се погрижи да не се намесвате в операцията.
Той натисна копчето на интеркома.
— Да, капитане — мигновено отговори офицерът от мостика.
— Изпрати пазач да придружи доктор Бородин до каютата му и постави пост пред вратата. Нямаме нужда от подкрепления.
След минута човекът от охраната дойде и отведе мълчаливия Валерий Бородин. Пред каютата му вече стоеше друг пазач.
Обзет от отчаяние, Валерий се хвърли на леглото.
Беше толкова близо до бягството. „Джон Дори“ щеше да вземе командосите близо до хавайския бряг под прикритието на мрака и той незабелязано щеше да скочи в морето.
Шансовете му се бяха изпарили. Нямаше да може да надвие пазача пред вратата и да напусне подводницата.
Валерий бе загубил.
Той удари с юмрук по тънкия дюшек, опитвайки се да не мисли колко близо бе до срещата с Тиш. Чувството за безсилие го накара да се мята на тясното легло. Хубавите седмици, през които бяха заедно в Мозамбик, преминаха в съзнанието му като на филмова лента. Двамата с Тиш плуват, смеят се и се любят безгрижни и весели. Валерий почувства, че в момента тя мисли за него. Затвори очи в напразен опит да прогони усещането за загуба.
— По дяволите — кипеше от гняв той, стискайки зъби толкова силно, че едва не ги счупи. — По дяволите.
Близо до Хавай
Ревът на реактивните двигатели събуди Мърсър. Той разбра, че „Ф-18“ е намалил скоростта под свръхзвуковата. Тесният пилотски костюм се бе впил в слабините му, но в кабината нямаше как да се протегне. Навън още беше тъмно. Луната беше голяма и ярка. Мърсър бе убеден, че ще може да чете на светлината й.
— Къде сме? — попита той.
— На около петдесет мили от „Кити Хоук“. Вече ни засякоха.
Попитайте някой пилот кое е най-опасното нещо, което може да направи със самолет, и той неизменно ще ви каже, че е приземяване без тяга по неравен терен. Авиаторът от военноморските сили обаче ще отговори, че най-опасно е кацането на самолетоносач нощем в бурно море. Мърсър знаеше това и реши, че ще е най-добре да мълчи и да остави Били Рей да си върши работата.
Но Буба имаше други идеи. Той непрестанно бъбреше за фермерство, летене и всичко друго, което му дойдеше на ума, като ръкомахаше оживено. Едва когато се приближиха на десетина мили от самолетоносача, пилотът възвърна спокойствието и професионализма си и се залови за работа.
— Диспечер, тук е Фериман 1-1-3. Виждам ви.
Мърсър се вторачи в мрака и едва след двайсет секунди съзря неясните светлини на „Кити Хоук“ върху тъмната повърхност на морето. Нямаше съмнение, че Били Рей притежава изключително зрение.
Изтребителят започна да се спуска бавно, със скорост не повече от двеста възела. Когато се приближиха до кораба, Мърсър видя светлините, очертаващи пистата.
— Остава една миля — съобщи диспечерът.
— Прието — спокойно отговори Буба и спусна колесника.
Морето около осветения самолетоносач изглеждаше черно и зловещо. Мърсър видя, че кърмата подскача по вълните. Кацането му се стори невъзможно.
— Ти си на ход — обади се диспечерът.
Били Рей намали скоростта, изравнявайки я с тази на кораба.
— Буба е на ход.
Приземяването беше в ръцете му. Самолетоносачът се приближаваше с всяка изминала секунда. „Ф-18“ продължаваше да лети със скорост сто и петдесет възела.