— Тоалетната е зад завесата — посочи Куинтана. — Може да оставите чантата си тук.
— Благодаря — усмихна се Мърсър и тръгна към банята.
След няколко минути той седеше пред командира и пиеше кафе.
— Капитанът би ви посрещнал лично, доктор Мърсър, но той не обича хората от ЦРУ. Откровено казано, и аз не ви харесвам.
— Радвам се, че изяснихме този въпрос — усмихна се Мърсър. — И аз не харесвам шпионите.
— Не разбирам. Мислех, че сте от…
— ЦРУ — довърши мисълта му Мърсър. — Не, аз съм от ИГ на САЩ.
— Не съм го чувал — предпазливо отговори Куинтана.
— Институтът по геология на Съединените щати. Минен инженер съм.
— Не стига че използвахме военен транспорт, за да превозим цивилно лице, но това вече е абсурдно — язвително каза Куинтана. — Обикновен инженер. Какво става, по дяволите?
Арогантното поведение на командира ядоса Мърсър.
— Не се дръжте така, сякаш е трябвало да платите от джоба си за полета, Куинтана. Мисията, която изпълнявам, е разпоредена от много по-високопоставени хора от вас и не си спомням някой от тях да ви е дал разрешение да се държите като обидена примадона. Що се отнася до мен, вашият кораб е само летище, където сменям самолета, затова престанете с високомерното си отношение, защото не съм в настроение. — Толкова рязка реакция не беше обичайна за Мърсър, но напрежението му засилваше и се нуждаеше от отдушник. Пък и командирът се държеше нагло. — Работата ви е да ме закарате на „Инчан“, нищо повече.
Куинтана присви очи.
— Добре, доктор Мърсър. Сега е четири и трийсет. Ще се съмне след два часа и нещо. Тогава ще ви прехвърлим на „Инчан“.
— Чудесно. А в това време къде мога да намеря нещо за ядене?
— Ще ви заведа в офицерската трапезария — изсъска Куинтана и стана.
— Между другото, кажете на капитана, че адмирал Морисън му изпраща поздрави — подхвърли Мърсър, докато излизаха от кабинета.
Той знаеше, че забележката за адмирала е детинска, но изпъкналите вени на челото на Куинтана му доставиха голямо удоволствие.
Хонолулу
Евад Лурбуд винаги се събуждаше ядосан, дори след кратка дрямка. Гневът беше неделима част от него, като черните очи и силните му ръце, и се изразяваше в неясно усещане, но бе единственото, което придаваше смисъл на живота му. Ако всеки ден изразходваше част от гнева си, това го зареждаше с жизнена енергия.
Лурбуд провеси крака от леглото и се запита как би се почувствал, ако някога се събудеше и не изпитваше гняв. Гневът беше негов постоянен спътник от дните, когато баща му го пребиваше жестоко, а майка му и леля му го докосваха интимно. Той предполагаше, че ако някога се събуди спокоен, ще си пръсне черепа.
Останалите легла в скривалището бяха заети от членовете на екипа. Леглото над Лурбуд бе увиснало от тежестта на сержант Деманов. Хъркането им беше оглушително.
Екипът бе пристигнал само ден преди него и Лурбуд трябваше да даде на хората си възможност да се приспособят към хавайския часови пояс. Мъжете трябваше да бъдат свежи сутринта. Погледна часовника си. 18:30. Лурбуд беше в Хавай от двайсет и четири часа и се чувстваше готов.
В ъгъла на помещението двама души играеха на карти, опитвайки се безуспешно да прогонят скуката между съобщенията от „Джон Дори“. Те усетиха, че Лурбуд ги гледа, мигновено застанаха мирно. Той се усмихна и им направи знак да седнат, а после се обърна към спящите войници.
— Господа — тихо каза Лурбуд.
Те се събудиха, скочиха от леглата и машинално застанаха мирно. Реакцията им беше светкавична и смая Лурбуд. До него се приближи сержант Деманов, който беше гол, но съвсем не се смущаваше. Тялото му беше космато.
— Не е зле, а? — попита Деманов и взе цигара и запалка от масата.
— За войниците си ли говориш или за увисналата си мъжественост?
Деманов се засмя гърлено и изпусна дима през ноздрите си.
— Това са най-добрите войници в света, по дяволите.
Лурбуд се усмихна.