— Мисля, че този път дори ти не преувеличаваш, Димитрий. Искам да са готови да тръгнат в деветнайсет и трийсет. След това ще имаме най-малко един час да заемем позиция около къщата на Ониши.
— Мисли ли върху моя план?
— Да, следобед, докато вие спяхте. Смятам, че идеята да се разделим не е добра. Не разполагаме със средства за комуникация, за да координираме едновременна атака срещу Ониши и Кенджи. Ще ги нападнем един по един. Ако ни провърви, Кенджи ще бъде с господаря си и втората операция няма да е необходима. Много е важно да поддържаме връзка с „Джон Дори“. Ако подводницата не ни чака, когато стигнем до брега, знаеш какви ще бъдат последиците.
Докато сержант Деманов и хората му проверяваха екипировката и оръжията, внесени нелегално в скривалището преди няколко месеца чрез дипломатическия канал на руското посолство, Лурбуд прегледа докладите, които бе получил в Кайро.
Жилището на Ониши се охраняваше от двайсет пазачи. Всички имаха военна или полицейска подготовка и бяха посещавали множество бойни школи. Пазачите бяха по-добре обучени от елитните сили за бързо реагиране на повечето държави в света. Лурбуд не се съмняваше, че войниците му ще се справят, но със сигурност щеше да загуби някои от тях. Ониши беше немощен старец, прикован към инвалидна количка, и нямаше да представлява трудност, след като пазачите му бъдеха елиминирани.
Кенджи, от друга страна, беше различен. Лурбуд не разполагаше с чертеж на къщата му и не знаеше детайли за охраната. Дори подробностите за личността му бяха оскъдни. Кенджи беше петдесет и четири годишен, но приложената неясна снимка, макар и правена преди година, показваше мъж, който изглеждаше двайсет години по-млад. Кенджи беше майстор по кендо, тае куон до и няколко други бойни изкуства, за които Лурбуд дори не бе чувал.
В бележка от агента на КГБ, съставил досието, пишеше, че Кенджи владее умението да използва нестандартни оръжия. Той можеше да си служи с обикновени кухненски прибори, за да осакатява и убива. Веднъж като обучен убиец бе прерязал гърлото на унгарски дисидент с лист хартия, откъснат от лондонски телефонен указател.
Лурбуд искрено се надяваше, че ще заварят Кенджи в дома на Ониши. Влизането в бърлогата на убиеца без тактически разузнавателни данни бе равносилно на самоубийство.
В деветнайсет и трийсет Лурбуд и хората му се увериха, че не са оставили уличаващи вещи, и излязоха от скривалището. Въпреки полицейския час, те напуснаха града безпрепятствено с микробус, скрит в гараж наблизо. Ако Хонолулу оцелееше след кризата, единственото доказателство, което щяха да оставят за пребиваването си там, щеше да бъде празна стая и изоставен микробус, наети преди няколко месеца от „Океански превози и товари“, компания, която бе престанала да съществува.
Четирийсет и пет мили по-нататък хладният вечерен бриз повяваше край къщата от стъкло и стомана на Ониши. Той седеше в инвалидната си количка на терасата високо над вълнообразните ливади и съсредоточено слушаше Кенджи, който му обясняваше положението в Хавай.
— Макар че минаха четири дни, откакто бе убит, мнозина от Националната гвардия мислят, че все още получават заповедите си от Дейвид Такамора. Те не знаят, че кметът на Хонолулу е мъртъв. Булевард „Макартър“, който води към Пърл Харбър, е блокиран от студенти, въоръжени с ловджийски пушки, и гвардейци в пълно бойно снаряжение. Летището е затворено за всички самолети и хората от сградите са евакуирани. Там са само пазачите, които наех. Шосетата са блокирани с превозните средства за поддръжка на летището, които няма да помръднат без заповед от теб или от мен. Микровълновите релейни станции са затворени и охранявани. Под контрол са главните телефонни кабели. Хавай е изолиран.
— Има ли проблеми с медиите?
— Да — отговори Кенджи, поглеждайки часовника си. — Шефовете на местните станции искат интервю с Такамора, за предпочитане на живо, за да успокоят страховете на населението. Единият заплаши, че ще започне да предава репортажи за насилието, ако Такамора скоро не се появи.
— Как смяташ да се справиш? — попита Ониши, но не особено загрижено.
— Щом излезе от студиото, имам агент, готов да го премахне.
— Добре. Има ли насилие по улиците?
— Моите хора в болниците докладваха, че двеста души са мъртви, а петстотин ранени. Повечето са случайни жертви. Младежки банди бият невинни хора, някои членове си отмъщават един на друг. Сред жертвите има и такива, които бяхме набелязали. От списъка ни от триста души, представляващи евентуална заплаха, осемдесет и шест са мъртви, но трябва да бъдат елиминирани още. Чакам потвърждение от нашите агенти.