Когато се извърна и погледна през рамо, Лундстрьом изглеждаше определено бесен.
— Връщайте се веднага на мястото си, доктор Йейтс! Всичко е под контрол!
Погледът му обаче издаваше неговата тревога. Точно в този момент Конрад се сети откъде го познава. Спомни си, че до преди четири години Лундстрьом беше командир на космическа совалка, по чудо оцелял след експлозия на площадката за изстрелване при провалилата се негова трета мисия.
— Стига де, Лундстрьом! — обади се Конрад. — Не ми казвай, че космическата совалка е друсала чак толкова!
Пилотът не отговори нищо и се обърна към пулта за управление.
Конрад насочи поглед към метеорологичния радар и забеляза завихрянето на четири буреносни фронта, готови да се слеят в един-единствен, при това двоен.
— И ще прелетим през това тук?!
— Ще се промушим между задната част на ниския фронт и предната част на другия, преди да се слеят — обясни Лундстрьом. — „Макмърдо“ ни успокои, че задните ветрове на първия нисък фронт няма да надвишат стотина възела. После яхваме предната част на другия нисък фронт, чиито опашни ветрове от около сто и двадесет възела ще ни запратят право надолу, чак до ледената писта.
— И ще си останем цели-целенички, така ли?! — изуми се Конрад. Знаеше, че станцията „Макмърдо“ е най-голямата американска база в Антарктида. — Мислех, че там имат голяма писта. Защо да не се приземим там и да опитаме тази маневра утре? Защо е цялото това бързане?
— Прозорецът ни се затваря много бързо — отвърна Лундстрьом и почука с пръст по екрана на радара. — Утре тези двата ниските ще са се слели в един доста гадничък фронт. А сега се върнете на мястото си.
— Добре — каза Конрад и се отпусна в седалката зад навигатора.
Лундстрьом и помощник-пилотът се спогледаха. Конрад видя отраженията им в стъклото на кабината. Очевидно решиха, че могат да го оставят.
— Досието ви ни предупреди, че сте извор на неприятности — рече по едно време командирът. — Но пък защо ли да се изненадвам? Какъвто бащата, такъв и синът!
— Той не ми е истински баща и аз не съм негов истински син — обади се Конрад. Или поне в този момент се надяваше да е така. Подобно на повечето американци, и той подозираше, че някъде в мрачните коридори на Вашингтон съществува база данни за всички жители на страната. Ето, че Лундстрьом бе потвърдил подозренията му. — Или тази информация я нямаше в досието ми?
— Напротив, имаше я, както и някои психологически оценки — отговори командирът, очевидно наслаждаващ се на тази игра за сметка на археолога. — Например кошмари за края на света. Никакви спомени преди петгодишната ви възраст. Вие сте бил доста откачен като дете.
— Очевидно не сте имали възможността да вкусите от такива радости, като кърмене с мляко с остатъци от ЛСД и други халюциногени — заяви Конрад. — Както и да страдате от кошмари на шестгодишна възраст. Или да сритвате задниците на малките копеленца от поредната база на ВВС, които са ви се подигравали, че сте откачалник.
Лундстрьом млъкна и се посвети на контролното табло пред себе си.
Обаче любопитството на Конрад вече беше събудено и той продължи:
— И какво още пише в моето досие?
— Някакви глупости, които сте направили по време на първата ни война с Ирак…
Конрад махна небрежно с ръка.
— А, стара история!
— И аз така чух — отбеляза усмихнато командирът. Нещо за съветски „Миг“-ове и зигурата в Ур.
Конрад кимна. Преди четири хиляди години Ур е бил столицата на Шумер в земята на Авраам. А днес беше погребан под пясъците на модерен Ирак.
— Е, да, имаше нещо такова.
— Какво такова? — извърна се към него Лундстръом, искрено заинтригуван. Очевидно досието на археолога не съдържаше подробностите по този случай.
— Иракчаните имаха гадния навик да строят военните инсталации точно до археологически забележителности, един вид като гаранция за тяхната безопасност — обясни Конрад. — Така че, когато нашите сателити попаднаха на два съветски „Миг“-а точно до руините на древния зигурат в Ур, Пентагонът заключи, че иракчаните са паркирали бомбардировачите си там, за да избегнат унищожението им.
— Да, спомням си, че чух за този случай — кимна командирът.
— Да де, обаче също така подозираха, че самият Саддам Хюсеин се е окопал в този зигурат — продължи с охота Конрад. — Затова аз им дадох необходимата насочваща информация, от която се нуждаеха, за да изстрелят една ракета „Маверик“ в обекта.
— Ракета „Маверик“?! Че това е разрушител на бункери от първа величина! Будалкате ме!
— Само „Маверик“ е в състояние да си проправи път под пирамидата и да я унищожи отвътре, като при това причини такава експлозия, че да изглежда като грешка на самите иракчани.