— Какво си мислиш, че правиш?! — изкрещя Лундстрьом.
— Обаждам се за помощ — отвърна невъзмутимо Конрад и чу някакво прещракване близо до ухото си. Обаче не беше от слушалките. Беше прещракването на пълнител. Обърна се и видя, че Лундстрьом е насочил блестящ 9-милиметров автоматичен „Глок“ към главата му. Веднага позна собствения си пистолет, който беше предал още при качването си на хеликоптера в Перу.
— Отнесете си задника обратно на седалката, доктор Конрад!
— Аз съм си на седалката — отговори той и продължи да върти копчето на радиото. Долови някакъв звук. — Не можете да ме убиете. Защото се нуждаете от мен, Лундстрьом. Само един Господ знае защо обаче се нуждаете от мен. Затова най-добре махнете пистолета от главата ми. Има гадния навик да гръмва най-неочаквано. Ако продължим да се тресем така, нищо чудно да пробиете дупка в предното стъкло на кабината.
Лундстрьом се извърна към побеснялото небе пред тях и изсъска:
— Да те вземат мътните, Конрад!
Гостът му се приведе над микрофона на радиото и започна да търси подходящата честота, но се стараеше да не забравя за дулото на пистолета, което се поклащаше зад главата му.
— Каква ни е позивната и честотата?
Командирът се поколеба. После едно силно тръскане едва не го катапултира от седалката му. Той сведе дулото на пистолета и точно в този момент кабината се разтресе.
— Ние сме шест-девет-шест, Конрад — извика накрая и се присегна, за да нагласи подходящата честота.
Конрад включи микрофона и извика:
— Тук шест-девет-шест! Нуждаем се от спешна помощ!
Никакъв отговор.
— Тук шест-девет-шест — повтори археологът. — Нуждаем се от спешна помощ!
Отново никакъв отговор.
— Вижте! — изкрещя навигаторът. — Ледената база „Орион“!
— Ледената база „Орион“ ли? — повтори Конрад.
Мъглата за миг се раздели и към пустошта под тях се отвори прозорец. От леда наизскачаха планини, изпълвайки целия хоризонт. Стръмните склонове на назъбените върхове се спускаха към сметановобял сняг, отвеждащ към дъното на огромен каньон, който приличаше на черен полумесец в ледената шапка. Точно на ръба на този полумесец, във вдлъбнатината, се виждаше човешко поселище с куполи, бараки и кули.
Конрад го зърна да профучава покрай тях, след което мъглата отново ги погълна.
— Това ли е? — извика той.
Лундстрьом кимна:
— Сега ни остава само да открием пистата!
— Пистата ли? — изкрещя Конрад, но точно в този момент подобна на гръмотевичен удар турбулентност едва не го изхвърли от седалката му. Даде си сметка, че ако не си беше сложил колана, главата му вече щеше да бъде част от таблото отгоре.
— Да, пистата — поясни командирът на самолета. — Булдозерите я оформиха в леда.
— И трябва да направим подход в тази тотална белота?! — изуми се археологът, вторачен във вихрушката сняг пред предното стъкло на кабината. Нито странични огньове, нито гранични фенери биха могли да помогнат в подобна заслепяващата белота. А и с това схлупено над главите им небе нямаше нито сенки, нито хоризонт. Когато летиш над идеално бяла повърхност, става напълно невъзможно да прецениш както височината, така и разстоянието. Дори и птиците не могат да се приземяват в сняг и се разбиват на земята. — Вие двамата сте пълни откачалки!
Радиото припука.
— Шест-девет-шест, тук е Кулата — достигна до тях груб, монотонен глас. — Повтарям. Кулата вика шест-девет-шест!
— Тук е шест-девет-шест — извика Лундстрьом и сграбчи микрофона. — Слушаме Кулата!
Контролът на кулата каза:
— Ветрове петнадесет странично, четиридесет възела, видимост нула-нула.
Конрад веднага схвана, че Лундстрьом изчислява ситуацията наум и се чуди дали да се пробва или да се задържи във въздуха и да се надява на чудо.
— Ветровете променят посоката перпендикулярно, скорост до шестдесет възела, сър! — изкрещя навигаторът.
Този път Конрад не издържа и сграбчи микрофона.
— Да се опитваш да приземиш тази консервена щайга върху гигантско ледено кубче си е чисто самоубийство и вие го знаете!
— Спасителните екипи ви очакват — изрече все така монотонно Кулата. — Край.
Конрад се вторачи в мъглата, в която ги вкара командирът на самолета. Видимостта беше действително нулева, а срещу тях навяваше силен сняг. Внезапно бялата пелена отново се раздели и пред тях се появи редица от черни стоманени варели. Самата писта беше маркирана с флуоресцентни знаци за дневна светлина.
— Подходът ни е прекалено нисък — обади се командирът. Помощник-пилотът натисна лоста леко назад, опитвайки се да синхронизира командите.