Радиото пак изщрака.
— Започнете последния си подход при думата „сега“ — инструктира ги контролната кула.
— Разбрано.
— Вече сте точно над отсека за спускане.
— Разбрано — кимна Лундстрьом и в този момент задницата на самолета се разтресе.
Конрад стегна колана на седалката и задържа дъха си.
— Вече сте под нивото за спускане — предупреди ги кулата. — Забавете скоростта и минете два градуса наляво!
— Разбрано. — Лундстрьом леко обърна лоста за управление и Конрад усети как самолетът се накланя.
— Вече сте обратно на отсека за спускане — обадиха се от базата. — Подходът ви е точно над пистата при три километра до земята…
Конрад все така не виждаше нищо през предното стъкло. Единствено бяла стена.
— … километър и половина до земята…
— … осемстотин метра до земята…
— … четиристотин метра до земята…
— …приземяване!
Конрад и Лундстрьом се спогледаха. Продължаваха да летят.
— Кула? — обади се командирът.
Отговори им гробна тишина. После удар. Командосите отзад се наваляха един върху друг като плочки на домино, връзките на товара се скъсаха и контейнерите се плъзнаха напред.
Конрад се обърна назад — точно навреме, за да види как няколко метални контейнера летят към пилотската кабина. Свлече се рязко надолу в седалката си и в този момент една от металните кутии профуча покрай ушите му и уцели командира по главата, залепяйки я право в пулта за управление.
В следващия миг огромният леден блок посрещна предното стъкло на самолета и всичко потъна в мрак.
6.
Ритмичният звук на сигналната лампичка за приземяване постепенно върна Конрад в съзнание. Той примига и бавно отвори очи. Посрещна го изгаряща белота. Бавно и болезнено погледът му се фокусира, за да различи останките от самолета, пръснати безразборно по ледената повърхност.
Извърна поглед към Лундстрьом. Очите на командира бяха застинали в ужас, устата му зееше в недовършен писък. После зърна металната отломка, стърчаща от черепа на пилота. Очевидно беше загинал мигновенно.
Конрад преглътна тежко и се опита да си поеме дъх. Виеше му се свят, гадеше му се. „Това не е никак на добре“ — каза си той. Вътрешната му температура бързо спадаше. Скоро щеше да изгуби съзнание и сърцето му щеше да спре. Освен ако не предприеме нещо. Веднага.
Присегна се към колана си, но пръстите му отказаха да се раздвижат. Сведе поглед. Дясната му ръка беше замръзнала към седалката. Върховете на пръстите му бяха побелели и заскрежени. Конрад разбра, че кръвоносните му съдове са се свили и че тъканта му бавно умира.
Огледа пилотската кабина, като се стараеше да не се поддава на паниката. С помощта на безчувствената си, но облечена в ръкавица лява ръка, се присегна за термоса зад трупа на Лундстрьом. Започна да го развива бавно. Накрая успя да го отвори. После изля горещото кафе върху дясната си ръка, наблюдавайки облака пара, който се заиздига от цвърчащата му плът. Накрая я отлепи от седалката.
Вторачи се в изгорената си длан. Беше кървавочервена и цялата в пришки, но студът бе притъпил сетивата му до такава степен, че не усети болка.
Дотътри се някак си до помощник-пилота и постави ухо до устните му. Човекът все още дишаше, макар и едва доловимо. Същото се отнасяше и за навигатора. От групата на командосите отзад се долавяха степания.
Конрад протегна ръка към предавателя.
— Тук е шест-девет-шест — изрече задъхано, приведен над микрофона. — Нуждаем се от спешна помощ!
Никакъв отговор. Намери друга честота и повтори:
— Тук е шест-девет-шест, копелета мръсни!
Ала независимо от честотата, която избираше, все не успяваше да се свърже с кулата. След няколко минути на безполезно съскане предавателят заглъхна.
Конрад си даде сметка, че никой не може да го чуе.
Започна да тършува из кабината, надявайки се да открие аварийно радио. Не можеше да няма поне резервна сигнална система. Освен, ако Лундстрьом и неговият екипаж съзнателно не са искали да бъдат открити при подобни обстоятелства.
Единственото, което откри, бе сигнална ракета, при това от собствената си раница. Да, голяма полза от нея, няма що!
„Какъв жалък начин да умреш! — помисли си той. — Да оцелее след такава самолетна катастрофа, за да се превърне сега в ледена шушулка!“ Божичко, как мразеше студа! Това беше единственото, което бе познавал като дете, така че, ако трябваше да се умира, се молеше поне да не е от студ. Подобна смърт би означавала, че не е изминал и крачка от дома си, както някога си бе мечтал. И че никога няма да се помири с баща си.
„Ама че ирония!“ — каза си Конрад, загледан в температурата, която отчиташе мултисензорният му часовник. Дигиталният термометър показваше –13 градуса С. После се втренчи по-внимателно и видя, че всъщност е –63 градуса С.