Чу как вратата избръмчава леко и се отваря.
Когато военният полицай пропусна Конрад, Серена вече седеше на ръба на нара и отпиваше дизелов чай от пластмасова чашка. Веднага забеляза сребърната халка върху безименния пръст на лявата й ръка, която символизираше духовния й съюз с единствения и неповторим Божи син. Запита се защо тя продължава да я носи. Вероятно, за да държи такива като него на разстояние от себе си.
— Конрад — изобрази усмивка на лицето си тя. — Предполагах, че ще те изпратят при мен. Ти винаги си имал странни идеи за тайни срещи.
Той забеляза, че вече е облечена само с вълнен пуловер. Черната й коса падаше меко върху раменете й. Отдолу сигурно носеше специалното полипропиленово бельо, което да отделя потта от тялото й, или пък акрилно термално бельо. Що се отнася за другото, което се криеше под бельото, Конрад предпочиташе сега да не мисли за него. Даде си сметка, че в момента той е този, който се поти.
— Какво пък му е толкова странното! — възкликна той, протегна ръка и докосна лицето й. — Ти все още си студена.
Това беше първата им среща очи в очи след цели пет години и дълбоко в себе си той чувстваше, че тя е по-хубава от всякога. Той, от друга страна, се чувстваше стар и изхабен.
— Какво правиш тук, Серена?
— Мислех да ти задам същия въпрос, Конрад.
Много му се искаше да й разкаже за останките под леда, да й се похвали, че теориите му се оказват верни, но не можеше.
— Ти не си дошла тук, за да спасяваш околната среда на белия континент — заяви той. — Когато влезе през онази врата, въобще не се изненада, че ме виждаш.
— Напълно си прав, Конрад — рече нежно тя и постави топлата си ръка върху лицето му. — Ти ми липсваше, затова исках да те видя.
— Много си високомерна, знаеш ли?!
— Ха, а ти не си ли? — Подът отново започна да се тресе. Серена приседна обратно на нара и погледна часовника си. Той разбра, че тя засича интервала между трусовете. Внезапно попита: — И кога смятахте да информирате останалата част от света за откритието си?
— Какво откритие?
— Пирамидата под леда.
Конрад примигва невярващо, но не каза нищо. Все пак нямаше смисъл да отрича, че по някакъв начин тя знае точно толкова за тази експедиция, колкото и той, ако не и повече.
— И какво друго ти каза Господ?
— Че екипът ви пробива проучвателни тунели в леда около пирамидата. И се басирам, че твоят баща каубой вече е намерил врата.
Настъпи напрегнато мълчание.
Бяха минали далеч отвъд типичната си размяна на хапливи реплики и се бяха превърнали в съратници, които преследваха истината. Конрад едновременно се радваше и гневеше на пристигането й. Притесняваше се за нейната безопасност, но същевременно се чувстваше и заплашен от присъствието й, като че ли по някакъв начин тя бе застанала на пътя му.
— Серена, това тук не ти е някаква нефтена платформа, на която можеш да се качиш, за да изразиш протеста си срещу производството на горива от вкаменелости. Няколко войници вече умряха по време на тази експедиция и трябва да ти кажа, че е цяло чудо дето ние двамата с теб сега разговаряме!
Лицето й придоби сериозно изражение. Очевидно обмисляше ситуацията.
— Аз мога да се грижа достатъчно добре за себе си, Конрад. Но се притеснявам за теб!
— За мен ли?
— Баща ти не ти е казал всичко.
— Нищо ново под небето — сви рамене той. — За него изнасянето на информация е като изхвърлянето на камък от бъбреците. Е, добре, значи крие нещо. Но и ти също криеш нещо, Серена. При това доста повече от него! Но ще ти кажа едно — нито Съединените щати, нито Ватикана ще успеят да запазят в тайна нещо толкова голямо като това!
— Конрад — присви очи тя, — отлично знам, че не си наивен, затова сигурно става въпрос за психологическо отричане. Кажи ми как Йейтс успя да те примами тук? Обеща ли ти почести в замяна на твоята находка на века? Или може би ти е предложил по-голямо съдействие за издирването на истинските ти родители?
— Може би.
— Повярвай ми, Конрад — тя се приведе към него и в очите й проблесна болката на горчивия й личен опит, има някои отговори, които е по-добре никога да не узнаеш!
— Първо гледай себе си, Серена, а после съветвай другите.
— Виж какво, тук не става въпрос нито за теб, нито за мен, а за целия свят и неговото добро. Защо не помислиш и за другите?
— Че аз мисля за тях! Това е безпрецедентен развой на нещата в човешката история! И аз искам да го споделя с целия свят!
— Нищо подобно, искаш да прославиш великото име на доктор Конрад Йейтс! — отсече тя. — А останалият свят да върви по дяволите. Защо да ти пука? Нали информацията за Земята е много по-важна, отколкото самата планета и нейното население? Нали така стоят нещата при теб? Очевидно изобщо не си се променил.