Никакъв отговор. Само съскане и припукване.
— Ледена база „Орион“ — пробва отново Йейтс. — Чувате ли ни?
Отново никакъв отговор.
— По дяволите! — извика генералът. — Сигурно стените ни пречат!
— Нали не попречиха на изображението, което ни изпрати роботът! — обърна се към него Серена. — Вероятно базата ви вече я няма. Може би е затрупана от снежната буря.
— Вижте какво, сестра Сергети… — започна Йейтс.
— Доктор Сергети! — сряза го тя.
— Вижте какво, доктор Сергети! Вероятно просто става въпрос за радио затъмнение, причинено от полярната буря! Нищо повече! Така че най-добре е да се захванем с онова, за което сме дошли! Лопес, Маркус, Кригел!
Тримата офицери веднага застанаха мирно и отдадоха чест.
— Да, сър!
— Организирайте нов команден и логистичен център в тази камера! Убежището вероятно е крайно нестабилно. Донесете тук всичко, от което се нуждаете. — После се обърна към Конрад, сложи ръка на рамото му и каза; — Горе спомена нещо за четири шахти в тази пирамида.
— Точно така — кимна археологът. — Предполагам, че другите две шахти, ако изобщо съществуват, излизат от някоя по-долна камера. Трябва да ги потърсим, за да бъдем сигурни.
— За какво да бъдем сигурни? — намеси се Серена.
— Ще знам, когато стигнем там — отговори лаконично Конрад.
— И как смяташ да стигнеш дотам? — изгледа го присмехулно тя.
— През тази врата.
— Каква врата?! — извърна се рязко генералът.
— Онази там!
Генералът проследи как Конрад се обръща към шахтата, от която бяха дошли, и как сканира стената вдясно от нея с лъча от фенерчето си. И ето, че за огромно удивление на Йейтс в ъгъла се видя открит проход. Значи през цялото време е бил зад тях!
— Ама това не беше тук преди! — прегракна от изненада Серена.
— Напротив, винаги си е било там — отвърна спокойно Конрад.
За пореден път генералът беше удивен от усещането за пространство и размери, което притежаваше синът му. Не би се изненадал, ако Конрад вече е начертал в ума си картата на цялата вътрешност на пирамидата.
— Казвам ти, че не беше! — упорстваше Серена.
— А аз пък ти казвам, че не си я забелязала — обърна се към нея Конрад. — Защо не се поуспокоиш, а?
— Хубаво — навири нос монахинята. — В такъв случай какво чакаме?
Йейтс блокира пътя й с ръка и отсече:
— Вие оставате тук, докато ние двамата с Конрад претърсваме за другите две шахти!
Очите й гневно проблеснаха. Очевидно тази жена имаше проблем с подчинението. Нищо чудно, че Ватикана я считаше за трън в задника. Монахинята се опита да отблъсне ръката му и да се насочи към прохода, но този път Конрад беше този, който я сграбчи за рамото и я дръпна назад.
— Успокой се! — изрече той. — Когато открием другите две шахти, веднага ще се върнем за теб!
„Да, веднага ще го направим!“ — изкиска се мислено Йейтс, а на глас каза:
— Разбира се, че ще се върнем! Веднага щом открием нещо!
— Обещаваме! — добави сериозно Конрад, което определено притесни Йейтс. Синът му нямаше право да обещава каквото и да било на когото и да било.
Изражението върху лицето на Серена веднага подсказа на генерала, че тя въобще не вярва на Конрад.
— Добре де — кимна накрая тя. — Вървете!
Йейтс направи знак с глава на Маркус и Кригел, които веднага застанаха на пост при вратата, след което пое след сина си, който вече бе тръгнал надолу по ниския, квадратен тунел.
Докато пристъпваха напред в тъмнината, генералът стигна до тревожното заключение, че бяха допуснали огромна грешка, позволявайки на Майката Земя да се присъедини към екипа им. Не че на момичето му имаше нещо. Проблемът беше в сина му — Конрад определено превърташе, когато тя беше наоколо.
Бащата се надяваше, че малко повече пространство и чист въздух ще прочисти главата на момчето му.
Тази стратегия се оказа изключително успешна само няколко минути по-късно, когато двамата стигнаха до някаква солидна хоризонтална платформа. Приличаше на нещо като олтар. Внезапно Конрад се закова на място.
— Какво има? — обърна се заинтригуван към него Йейтс.
— Тази платформа се намира точно по оста изток-запад на пирамидата — обясни той. — Обозначава точката, разделяща монумента на северна и южна половина.
— Е, и? — попита Йейтс и направи крачка напред, но Конрад веднага го спря с ръка. Оказа се доста по-силен, отколкото генералът предполагаше.
— Виж! — Конрад насочи лъча на фенерчето си в тъмнината и разкри нещо, което приличаше на гигантски подземен тунел, спускащ се към центъра на Земята. В средата на блестящия под имаше дупка с широчина дванадесет метра и дълбочина шест. И представляваше огледално отражение на сводестия таван при върха му, отстоящ на деветдесет метра над главите им. — Това е главният коридор или Голямата галерия — обясни той.