— Ще хвърля една сигнална ракета — обяви Йейтс. — Имаме тридесет секунди. Едно, две, три!
Конрад буквално чу как баща му вдига пръчката на ракетата в тъмнината. Започна да брои наум, като приготви дигиталната си камера, за да заснеме всичко, което се появи от светлината.
Ракетата освети, каквото можа.
Докато очите му привикваха към новата обстановка, той започна да си дава сметка, че се намират точно в такова помещение, каквото и предполагаше — на ръба на титаничен кратер, с диаметър повече от километър. Но височината му беше само шестдесет метра.
Ракетата изсъска и изгасна. Отново се възцари непрогледен мрак.
— Покажи ми какво успя да снимаш — обади се генералът.
— Ето! — И Конрад пусна записа на току-що заснетото на малкия екран в задната част на камерата. Екранът блесна.
— Спри! — изкомандва Йейтс.
Конрад натисна бутона за пауза. В центъра на този кратер имаше нещо. Някакъв кръг или главина.
— Можеш ли да зумираш образа?
— Малко.
С пръсти, треперещи от прилива на адреналин, Конрад увеличи изображението, докато то изпълни целия екран. Картината обаче беше все така размазана, за да се разбере каквото и да било.
— Нека отидем там! — предложи внезапно той.
Бащата и синът тръгнаха едновременно към центъра, като внимаваха да не изгубят равновесие по спускащия се под наклон под.
Сърцето на Конрад биеше бясно. Нито в Египет, нито в двете Америки не бе преживявал нещо подобно — не бе влизал в камера, дори и слабо наподобяваща тази както по размери, така и по съдържание.
След осемстотин метра Йейтс му извика да спре.
Конрад сведе лъча на фенерчето си към пода и зърна нещо, простиращо се на десетина метра пред тях. В полирания под бяха издълбани четири пръстена, излизащи от овален картуш в центъра — подобен на гигантски печат.
Йейтс подсвирна и отбеляза:
— Най-сетне! Ето ти ги и надписите за нашата Майка Земя!
— Не съвсем — отбеляза Конрад, като дишаше тежко. Част от него искаше да се върне и да я доведе. Друга част обаче отказваше да признае, че няма да може да се оправи и сам. — Това е някаква икона или символ.
— В такъв случай и ти можеш да го разчетеш.
Конрад се насочи към центъра на пода, където в овалния картуш беше изписан твърде познат йероглиф. Беше на бог или цар, седнал върху някакъв механичен уред. Приличаше на брадат европеец, а на главата си носеше сложно орнаментирано украшение, известно като короната Атеф. В ръка държеше нещо като скиптър, което пък приличаше на малък обелиск.
— Тази фигура ми изглежда позната — прошепна Конрад. — Но не мога да се сетя откъде.
Отново сведе поглед към картуша на пода. Образът, изрисуван там, беше твърде сходен на символите, които бе виждал на боговете на Виракоча в Андите и Кецалкоатъл в Централна Америка. Ала този символ от друг свят събуждаше в него нещо първично и истински ужасяващо. Внезапно разбра защо.
— Тази пирамида е посветена на Озирис — обади се колебливо той.
— И какво от това? — възкликна Йейтс. — Нали повечето от пирамидите са посветени на някой бог?
— Не, не разбираш! — извика възбудено Конрад. — Този печат подсказва, че П4 е била построена от самия Цар на Вечността, от Господаря на Първото Време!
— Първото Време ли?!
— Епохата на Битието, за която ти разказах горе, в базата. Времето, когато човечеството е изплувало от първичната тъма и е получило даровете на цивилизацията от боговете — обясни Конрад. — В древните египетски текстове се казва, че тези дарове или технологии са били предадени на хората от посредници или по-незначителни божества, познати като „наблюдателите“ или уршу.
— Значи смяташ, че уршу всъщност са били атлантите, които са построили П4?
— Може би. Сигурен съм обаче, че Серена ще има своя интерпретация на това тук. Едно е сигурно — открихме извора. Открихме Културата Майка! — завърши триумфално археологът.
— Първото Време значи — рече Йейтс.
— Първото Време — рече Конрад и изговори фразата на най-добрия си древноегипетски: — Зеп Тепи!
В мига, в който тези думи излязоха от устата му, те сякаш се материализираха. Превърнаха се във вихър, който избликна от центъра на кратера и се завъртя из камерата с огромна центробежна сила. Подът започна да се тресе.
Неочаквано картушът се разцепи и от пода се издигна огнен стълб, който достигна кръглата шахта в тавана. Конрад се отдръпна стреснато.
— Ухааа! — извика и падна по очи. После изпълзя до дупката в кратера и се загледа в огъня.
Йейтс сграбчи ръката му и го дръпна.
— По-спокойно, по-спокойно!
Внезапно огненият стълб изчезна и боботенето спря. Единственото, което остана, бе подобният на кратер отвор, където картушът се беше разцепил.