— Възможно е — кимна генералът.
Но Конрад веднага усети, че генералът има предвид някакво друго предназначение на П4, което няма нищо общо както с археологическата, така и с технологичната й стойност.
— Да не би да имаш друга теория? — обърна се към него той.
— Да — кимна Йейтс. — От заключенията ти разбирам, че по своята същност П4 е гигантска геотермална машина, която може да насочи топлината от земното ядро така, че да разтопи ледовете над Антарктида.
Конрад застина.
Въобще не си беше представял нещата в толкова катастрофални краски. Според досегашните му представи този начин на разсъждение бе територия на вечно вдигащите тревога радетели за опазването на околната среда, като например Серена.
Но сега, когато си спомни телата в ледената бездна над П4 и теорията на Хапгуд за изместването на земната кора, в душата му започна да се промъква страх. Никога не бе допускал възможността природно явление от мащаба на глобално разместване на земната кора — кулминационна точка на геологичен цикъл от четиридесет и една хиляди години — да може да бъде предизвикано съвсем съзнателно.
Както изглеждаше обаче, генерал Йейтс като че ли бе посветил на тази вероятност малко повече време от него. Не можеше да не му признае, че идеята заслужава сериозно обмисляне.
Под пирамидата бе складирана достатъчно топлина, за да разтопи ледовете — или най-малкото такова количество от тях, че последвалото надигане на океаните да потопи крайбрежните градове във всеки един континент.
— Да, предполагам, че тази машина спокойно би могла да затопли Антарктида — изрече бавно той. — Но с каква цел?
— Вероятно, за да направи континента или кланетата по-приятни за обитаване — продължи Йейтс. — Но на кого му пука за целта? Важното сега е, че тук някъде трябва да има контролна зала, която ние сме длъжни да намерим! Преди да го е направил някой друг!
— Ясно — отвърна Конрад, като се чудеше защо изобщо се изненадва, че баща му е толкова практичен, колкото е. — Това вероятно е централната камера, онази с двете скрити небесни шахти.
— Тогава да се махаме оттук и да я открием! — извика Йейтс. — Преди това нещо отново да избухне, този път наистина!
Докато се връщаха обратно нагоре по галерията, Конрад бе обзет от опасението, че току-що бе сторил онова, което винаги е отричал, че прави — беше нарушил целостта на една находка. И което бе още по-лошо, вероятно по този начин беше обрекъл също и себе си, и останалите. В главата му зазвучаха прозвищата, които го бяха преследвали през цялата му кариера: „Изтърбушвач на гробници“, „Похитител на девствени терени“, „Конрад Унищожителя“.
Нямаше търпение да се върнат при Серена, да открият тайната камера на П4 и да направят всичко възможно, за да запушат тази космическа топлинна клапа.
Когато достигнаха разклонението в дъното на Голямата галерия, Конрад въобще не се изненада, че този път завариха три тунела вместо два.
— Само не ми казвай пак, че и преди си видял третия! — обади се Йейтс.
— Не, този определено го нямаше преди — засмя се синът му. — Може би долу сме направили нещо, което е отворило вратата.
Вдигна поглед към галерията и горната камера и видя, че оттам слизат няколко фигури.
Генералът също ги видя и веднага го сграбчи.
— Сниши се! — прошепна той. — Това е заповед!
Изгасиха фенерчетата и се оттеглиха в новия тунел, където се скриха в мрака от двете страни на отвора. Конрад притисна гръб към стената и погледна към баща си. Силуетът му се скриваше от мътната светлина, която се излъчваше от дъното на галерията.
— Екип „Феникс“, обадете се! — прошепна той в радиостанцията си. Никакъв отговор. — Обадете се, екип „Феникс“! — Пак нищо. — Мамка му!
Конрад извади бинокъла си за нощно виждане и надникна зад ъгъла на вратата. Две фигури тупнаха на площадката в дъното на галерията. Зелените им очи — или по-точно уредите за нощно виждане, подскачаха нагоре-надолу в тъмнината. Той се дръпна назад и погледна към баща си.
— Кои са тези? — прошепна.
— Не знам. Но със сигурност не са от моите. Тръгвай!
Двамата тръгнаха по дългия и тъмен тунел. Този коридор беше висок единадесет метра, но след величието на Голямата галерия, по която току-що бяха минали, се усещаше като миниатюрна дупка. След около триста и петдесет метра на юг подът пропадна рязко в по-голям тунел, с двойно по-голяма височина.
— Виж там! — посочи Йейтс с лъча на фенерчето си към пода.
На около тридесет метра пред тях имаше или врата или бе краят на тунела. Оттук трудно можеше да се каже. Точно в този момент Конрад усети порив на свеж въздух. Вдигна очи и откри друга шахта на тавана на тунела. На пода, под същия ъгъл, също имаше шахта.