Серена се огледа, после бръкна в раницата си и извади оттам скиптъра на Озирис. Вдигна блестящия обелиск в ръцете си. Поради някаква неясна и на самата нея причина бе излъгала Конрад и не му каза, че обелискът е в нея.
Приближи се към празния олтар и постави скиптъра в кръглата му основа. Долови боботене, а геодезичният звезден купол се завъртя. Опита се да върне небесата така, както бяха, преди Конрад да извади обелиска. Въртенето спря и тя зачака. Нищо не се случи. Очевидно направеното от Конрад не можеше да бъде върнато назад. Дотук с почтеността й. Очевидно и тя бе точно толкова „достойна“, колкото и той.
Извади обелиска от олтара. Стената зад гърба й се разтресе. Обърна се и видя как четирите врати на камерата започнаха да се отварят една след друга.
За един дълъг миг Серена се закова на място, чудейки се какво да направи. Погледна към обелиска в ръцете си. Нещо в него като че ли се бе променило. Да! Страната с четирите слънца бе доста по-различна от преди. Сега там вече имаше не четири, а шест слънца, като Шестото Слънце беше най-голямото. Най-лошите й страхове се сбъдваха изгряваше нова ера. Нова ера, което означаваше, че наближава и краят на старата!
Не се беше променил обаче надписът, който твърдеше, че скиптърът на Озирис принадлежи на светилището на Първото слънце. Постепенно тя осъзна, че наблизо трябва да има и друга постройка като П4 — монумент в памет на някаква епоха във времето. Щом П4 бе пирамидата на Четвъртото Слънце, то тогава светилището на Първото Слънце трябва да е било построено през Първото Време или Битието. И ако Конрад все пак е прав, то тогава Битието би трябвало да бъде именно този „най-достоен момент“, тъй като в началото Бог е погледнал сътвореното от него и е казал, че е добро.
Стигна до заключението, че на всяка цена трябва да открие това светилище на Първото Слънце и неговата тайна. И тогава ще може да върне звездната камера на най-достойния момент за човечеството и да сложи край на всичко, чието начало Конрад бе поставил.
Но къде е това светилище и как ще го познае? Конрад сигурно ще се досети. Серена се приближи до квадратното петно слънчева светлина под южната шахта и проследи с поглед въжето му, което се виеше нагоре. В другия край забеляза проблясъкът на дневната светлина. Защо се бави толкова?
Серена се обърна и огледа празната камера. На пода зърна раницата на Йейтс. Вече я бе претършувала обстойно, но сега забеляза, че в задната й страна нещо не е наред. Вгледа се и видя, че вътре бе пришито нещо плоско. Извади нож и разкъса гърба й. Вътре откри прегънати листове хартия. Като че ли представляваха планове на нещо като колона. А после, най-неочаквано, разпозна в „колоната“ обелиска.
Да, както и можеше да се предполага, американците са знаели много повече за това място, отколкото призна генералът. Очевидно той е разполагал с този план, много преди да навлязат в П4, както и преди да открият обелиска. И по някакъв начин Йейтс е бил наясно, че скиптърът на Озирис е тук, много преди да попаднат на него.
Но имаше и друго. Преди да дойде в съзнание, Конрад бе промърморил нещо — нещо, което оттогава насам не спираше да човърка съзнанието й. Звучеше като стенание от болка. Но в структурата и синтаксиса на фразата, както и в звученето й, имаше нещо, което й се стори странно познато. Серена постепенно си даде сметка, че Конрад е викал на помощ майка си, но на някакъв език от предаймарския период. Език, който този Конрад, когото тя познаваше, нямаше как да знае.
По гръбнака й премина хладна тръпка. Може би Конрад в крайна сметка наистина е атлант! Или пък тя полудява.
Взе отново обелиска и го сравни със скицата върху листа на Йейтс. Изглеждаха напълно идентични, с изключение на изображенията, които както току-що Серена бе установила, имаха способността да се променят.
Отвори раницата си и извади термоса с кафе. Започна да върти външната му бутилка, докато се отключи, а после се измъкна като ножница на меч. Серена зави листа на генерала около вътрешната бутилка, а после я върна във външната и отново я завъртя, докато двете части на термоса се заключиха. На това великолепно скривалище тя бе разчитала неведнъж и два пъти по време на своите пътешествия. Накрая върна термоса в раницата.
Погледна обратно към южната шахта, като си каза, че не трябва да тръгва без Конрад. От друга страна обаче той отсъстваше вече прекалено дълго. Погледна към отворените врати. Писна й да чака. А и можеше ли да бъде сигурна в лоялността му? Имаше ли гаранции накъде ще го отведе пътят на неговото себепознание? Сега вече тя бе напълно наясно с онова, което е длъжна да стори. Трябваше да отнесе скиптъра в светилището на Първото Слънце. Надяваше се, че там ще открие така наречената тайна на Първото Време, която по някакъв начин ще й подскаже как да спре онова, което вече бе започнало да се случва.