Що се отнася до Конрад, повече от ясно беше, че не можеше да му вярва. Така, както не можеше да вярва и на Йейтс. И ако зависеше от нея, не би се доверила дори и на папата, а също и на Бога. Как може да позволи подобно нещо да се случи, при това пак?! В мисълта й изплува момиченцето в леда. Как да забрави лицето й? Това вече се беше случвало и Бог като нищо, ще позволи отново да се случи. Но тя не можеше да го позволи.
Серена постави обелиска обратно в раницата си, метна я на рамо и пристъпи към една от отворените врати. Тунелът я отведе към разклонение в дъното на голямата галерия. Тя избра средния път, който я изведе от пределите на П4.
Когато Серена излезе от мрачната вътрешност на пирамидата и попадна под светлината на деня, й се стори, че днес слънцето е по-ярко от когато и да било. Беше горещо, но с онази суха горещина, която много й харесваше.
След около минута, когато очите й привикнаха със светлината, тя постепенно осъзна, че стои в центъра на някакъв град на дъното на огромен кратер. В далечината се издигаха високи стени от лед, които представляваха забележителен фон на този фантастичен спектакъл от пирамиди, обелиски, храмове и водни пътища. А отнякъде се долавяше и тътена на водопад.
Серена затвори очи и си пое дълбоко дъх. Приливът на свеж, богат на кислород въздух, я замая. Както и фактът, че пред краката й се простираше археологически терен, за чието проучване вероятно щяха да бъдат необходими векове. И хиляда живота нямаше да й стигнат, за да разгадае загадките на този град.
Да не говорим пък, че това откритие променяше абсолютно всичко в човешката история!
Продължаваше да стои със затворени очи. Внезапно й се стори, че дочува кучешки лай. Странно. Укори се, че в подобен момент би трябвало да се моли, да се вслуша в себе си за наставленията на Светия дух или за напътствията на Бога. Ала единственото, което чуваше, бе този лай, който ставаше все по-силен и по-дразнещ. Най-сетне си наложи да отвори очи.
Към нея се носеше в тръс Нимрод — хъскито на генерала.
— Ела тук, момче! — извика го тя.
Нимрод се втурна в обятията й и я близна радостно по лицето.
— Добре ли си? — попита го тя. — А другите добре ли са?
Нимрод автоматично се обърна и се засили в противоположната посока. Отвреме навреме спираше и поглеждаше назад.
— Искаш да дойда с теб ли?
Нимрод излая и продължи да бяга. Този път не погледна назад.
Серена тръгна след него. Вървяха около половин час по протежение на нещо, което като че ли беше главният воден канал на този град. Наоколо нямаше нищо, което да подскаже, че някой някога е живял тук. Никакви улици. Само водни канали. Някои пълни догоре с кристално чиста вода, други — сухи. Земята наоколо също беше суха и гола. Никаква растителност, абсолютно нищо. Може пък след няколко дена всичко щеше да се промени.
Серена предположи, че жилищните сгради се намират в предградията, които все още бяха скрити под леда. Въпреки студеното си величие обаче тези монументи й напомняха за града от изоставени нефтени сонди, разположен на брега на Каспийско море, който веднъж беше посетила в бившия Съветски съюз — километри наред ръждясали тръби, между които можеш да се разхождаш с камион, и призрачни останки от пречиствателни съоръжения, които се издигаха като камари боклуци чак до хоризонта.
Освен това имаше неприятното усещане, че я наблюдават, макар да знаеше, че това е абсурдно. Наоколо нямаше жива душа, която да я наблюдава. От друга страна обаче Нимрод бе тук. Защо да няма и хора? Отвреме навреме губеше от поглед кучето, но се стараеше да се ръководи по лая му. А после лаят се засили и тя осъзна, че животното я чака, за да й покаже нещо.
Когато се приближи, зърна размазан „Хаглунд“ на брега на водния канал. Задната кабина беше напълно разтрошена, но предната изглеждаше непокътната.
Серена се приближи до страничната врата, която беше леко открехната, и я отвори. Дръпна се уплашено, защото в краката й веднага се свлече безжизненото тяло на полковник О’Дел. Трупът му беше целият в кръв. Нимрод го подуши и изскимтя.
Горкият О’Дел! Като че ли ще трябва да го погребе. Да го остави така би било нечовешко. Но първо се налагаше да провери дали радиостанцията му работи и дали във всъдехода няма храна и вода. Колкото и да не й беше приятно да си признае, особено с този труп на земята до нея, но тя умираше от глад.
Качи се в кабината и започна да претърсва за някакви сателитни телефони, оръжия, хранителни запаси — каквото и да е. Но тук нямаше абсолютно нищо, като изключим една-единствена резервна торбичка готова храна и късовълново радио.