Около нея се възправяха терасираните стени на цилиндъра, постепенно сливащи се с куполообразния таван. И точно преди светлината от сигналната ракета да изгасне, Конрад осъзна, че те всъщност се намират едва в средата на тази бездна.
— Невероятно! — извика той и гласът му отекна в камерата.
Заслизаха по стълбите, които се виеха спираловидно по вътрешните стени на цилиндъра. Когато стигнаха до дъното, застанаха в основата на гигантския обелиск и вдигнаха глави. Конрад не виждаше на повече от шест метра нагоре, с изключение на примигващите червени лампички около обелиска — дистанционните превключватели на пластичните експлозиви, които генералът беше наслагал по целия им път надолу.
— Но какво си решил да правиш, за бога? — удиви се Конрад.
— Поставям капан на Завас — обясни делово баща му.
— Който обаче държи Серена, забрави ли?
— Не се тревожи, не съм им сложил таймери. Детонаторът е у мен. Ето, виж!
Не че това успокои Конрад кой знае колко. Но в момента той бе до такава степен замаян от откритието, че реши да не се впуска в спор. И последва Йейтс в ротондата. Озоваха се пред нещо като врата в основата на гигантския обелиск.
Конрад се зачуди дали ще успеят да влязат точно оттук. После забеляза квадратна дупка точно до вратата. На пръв поглед размерите й изглеждаха същите, като тези на основата на скиптъра на Озирис.
— За да влезем, вероятно ще ни трябва скиптърът — изрече на глас той.
— Заповядай, сине! — подаде му го генералът.
Конрад постави скиптъра в квадратния отвор и почувства леко разтърсване. Вратата се отвори и двамата пристъпиха във вътрешността на гигантския обелиск.
Със стиснати челюсти полковник Завас оглеждаше щетите навън. Не спираше да кълне Конрад Йейтс — мъж, чието лице никога не бе зървал, но който бе успял да измъкне скиптъра на Озирис изпод носа му.
Завас застана на ръба на водопада и погледна надолу към изгорелия и изпочупен корпус на един от неговите хеликоптери, който мощното водно течение раздробяваше на още по-малки парчета. След като вторият хеликоптер беше откраднат, сега разполагаше само с една птица, с която би могъл да отлети оттук.
Полковникът проследи с поглед парче от предното стъкло на взривения хеликоптер, носещо се по канала към хоризонта, където първите слънчеви лъчи вече изместваха избледняващите звезди. Вниманието му беше привлечено от нещо необичайно — модела, по който бяха подредени тези звезди. А после отскочи стреснато назад. Осъзна, че се взира в съзвездието Водолей. Внезапно всичко в картата започна да му се изяснява.
Втурна се в покоите си и разтвори картата на Сонхис. Закова поглед в Храма на Водоносеца — настоящето си местоположение. После разгледа внимателно ключовите символи в ъгъла — съзвездията Водолей, Козирог, Стрелец и Скорпион. Обля го гореща пот. Вдигна картата на Сонхис с треперещи ръце и за първи път, откакто я бе зърнал, я видя истински.
После се втурна към камерата, където държаха Серена, и започна да я развързва.
— Май нещата нещо не вървят по план, Завас?
— Точно обратното, доктор Сергети! — извика възбудено той и я избута навън.
Когато приближиха ръба, тя се отдръпна, опасявайки се, че той ще я бутне. Но вместо това египтянинът просто я помоли да проследи с поглед водния канал чак до хоризонта, където в момента се зазоряваше. И тогава тя се озова лице в лице със съзвездието Водолей.
— Открих светилището на Първото Слънце! — извика триумфално той. — А това означава, че съм намерил и Конрад Йейтс!
Четвърта част
АПОКАЛИПСИС
31.
Вътре в големия обелиск Конрад и генералът стояха върху кръгла платформа с диаметър два метра, увиснала в мрака. В същия миг Конрад долови тихо бучене и усети, че покрай лицето му премина хлад. Побърза да включи халогенната си лампа. Лъчът измина само двадесетина метра, преди да се удари във висока колона, а само след секунда отскочи от още три метални колони, които ги обграждаха. Всяко едно от отраженията още повече засилваше заслепяващата светлина на лампата.
Той не издържа и затвори очи.
— Изключи я! — отекна гласът на Грифин Йейтс в тъмнината.
Конрад заопипва халогенната лампа, намери копчето и я изключи. След около минута премигна, за да отвори очи, но все така не успяваше да отхвърли от погледа си заслепяващия блясък.
— Какви са тези колони от светлина? — попита баща му.
— Не са от светлина, те просто отразяват и усилват светлината, попаднала върху тях. Изчакай малко! — Бръкна в джоба си и извади старата запалка. — На „Зипото“ светлината не е чак толкова силна. Готов ли си?