— За какво, за да ослепиш и двама ни ли?
— Този път няма да е чак толкова зле — успокои го Конрад. — Сложи си слънчевите очила и не бери грижа!
Самият той си сложи очилата и изчака и баща му да направи същото. Едва тогава щракна запалката. Ефектът беше като от една-единствена свещ, осветяваща гигантска катедрала. Обкръжаваха ги четири блестящи, полупрозрачни колони, всяка, от които с диаметър шест метра, издигащи се на шестдесет метра в мрака над тях и спускащи се на още шестдесет метра в бездната под тях.
— Значи това е твоето светилище на Първото Слънце! — възкликна генералът, вдигнал глава.
— Да, но все едно се намираме във вътрешността на бронзов филтър за кафе — изрече Конрад, докато се оглеждаше.
Чувстваше се дребен и нищожен. Ореол от мъгла обгръщаше блестящите колони, които като че ли се съединяваха във фуния при върховете си високо над тях. И въздухът определено миришеше на смазка. Сведе поглед надолу и се запита колко ли дълбоко в недрата на Земята продължава светилището и колко още път трябва да извървят, докато стигнат до тайната на Първото Време. Изпитваше благоговение пред обема на всичко, което трябваше да проучи, и едновременно с това си даваше сметка за ограниченото време, с което разполагаха.
— Виж това! — И Йейтс му насочи ръката към една от гладките, блестящи колони. Подобната на огледало повърхност не само увеличаваше яркостта на светлината стотици пъти, но и като че ли потрепваше. — Басирам се, че отразителната способност на тази повърхност е повече от сто процента!
— Толкова ли е важно?
— Най-доброто, което сме успели да постигнем засега е осемдесет и осем процента, с помощта на алуминий.
— Но тези колони не са изработени от алуминий.
— Прав си, не са — кимна баща му и прокара ръка по колоната. — Направени са от много по-лек материал.
— По-лек ли? — Конрад докосна колоната. Повърхността беше хлъзгава, почти течна. Въпреки това се долавяше и някаква особена плътност. — Изглежда мека като паяжина и едновременно с това твърда като стомана. Като коприна е, по-лека от въздуха.
— Защото материята е перфорирана на дупчици, по-малки от дължината на светлинна вълна — обясни възбудено Йейтс. — И сега какво? Нагоре или надолу трябва да поемем по това нещо?
Материя. Точно това бе думата, която Конрад търсеше. Изненадващото в случая бе, че не той, а генералът я използва. Но иначе беше прав. Тези колони приличаха на гигантски топове от някаква тънка, много лека и прозрачна материя, която същевременно бе толкова бляскава, че спокойно би могла да бъде сбъркана със светлината, която така перфектно отразяваше.
— Нагоре или надолу, сине? — повтори Йейтс.
— Нагоре — без да се замисля, отговори Конрад, с което изненада и самия себе си. Защото, ако се замислеше, не можеше да бъде сигурен в нищо. Никога досега не бе попадал на нещо подобно — нито в древните текстове от египетските пирамиди, нито в митовете от фолклора на Мезоамерика. Не си го спомняше и от детските си спомени. Доколкото можеше да прецени, единствената цел на тази грамада бе да служи като проекция на обелиска от П4, само че в реални мащаби. Но някъде в този обелиск тук би трябвало да се намира така нареченият трон на Озирис — последното убежище на скиптъра и на тайната на Първото Време. Единственият въпрос сега бе дали наистина ще го познае, когато го види, а и — дали ще знае какво да направи по-нататък. — Тръгваме нагоре!
И те тръгнаха.
Платформата, върху която бяха стъпили, започна да се издига нагоре като асансьор, носейки ги между колоните от светлина. Конрад вдигна глава и видя, че колоните действително се сливат към върха.
— Дръж се здраво! — предупреди той баща си, напрегнат, но решен да стигне докрай. В същия миг осъзна, че никога през живота си не бе изпитвал подобно вълнение.
Сигурно бяха минали вече няколко нива, когато Конрад отново вдигна очи и зърна сноп светлина. След минута се озоваха в хладна камера. Внезапно платформата се закова с прещракване. Конрад се залюля назад към ръба й, но баща му веднага го сграбчи с ръце като менгеме.
— Последна спирка! — обяви весело той.
Конрад се закова на място, за да свикне с обстановката. В сравнение с гигантските пространства долу, тук изглеждаше тесничко. Гласовете им вече не отекваха, а въздухът бе по-хладен. Конрад смъкна слънчевите си очила и включи халогенната лампа. Този път не се сблъскаха със заслепяващо отражение. Лъчът продължи спокойно и обля със светлината си най-близката стена.