— Повече или по-малко човек ли?! — изуми се Конрад. — Ама това звучи дори още по…
— Покажи ми този проклет трон на Озирис, сине! — прекъсна го баща му. — Времето ни изтича!
Конрад кимна:
— Трябва да е някъде тук, много по-близо, отколкото си мислим. Ако се разделим, ще ускорим времето за покриване на необходимата площ.
— В такъв случай вземи това!
С тези думи Йейтс му подхвърли скиптъра на Озирис, който Конрад улови с една ръка. Предметът буквално вибрираше от енергия.
— А сега превключи приемателя в слушалките си на нашата резервна честота — продължи инструкциите генералът. — Маркиран е със синя точка.
— Разбрах де, разбрах! — отвърна Конрад и превключи на резервната честота. — Проба!
— Проба!
В продължение на една-две минути Конрад продължи да чува гробовния глас на Йейтс, докато двамата проучваха региона. Но не след дълго генералът излезе от обхват. Конрад проучи горния етаж на обелиска и се върна на централната платформа, но от баща му нямаше и следа. Той се почувства сам и разочарован. Не беше открил абсолютно нищо. Питаше се къде ли се е отправил Йейтс и какво е намерил.
Чуждоземният характер на вътрешността на обелиска го объркваше. Въпреки цялата си чудатост, нещо му подсказваше, че е бил тук и преди. Или пък някъде, където доста приличаше на това място. Нещо необяснимо вътре у него му подсказа да погледне нагоре към тавана. Защото нещо продължаваше да го притеснява. И сега, когато насочи лъча на лампата натам, зърна онова, което бе пропуснал — малка квадратна вдлъбнатина, точно като предишните.
Над него имаше още една, тайна камера!
Сърцето му се разтуптя. Но тя беше на два метра по-високо, отколкото достигаха ръцете му.
По някакъв необясним за себе си начин той успя да използва контролния лост, за да вдигне платформата още малко, като внимаваше да не се размаже в тавана. После постави ръка в квадратната вдлъбнатина. Внезапно се появи външният пръстен на нещо като люк, който бавно се отвори и разкри новата камера, с таван като на катедрала. Очевидно беше попаднал в най-горната камера на светилището.
Конрад закара платформата до самия люк. Огледа внимателно вътрешността и точно в средата зърна огромна седалка с висока облегалка, която лежеше хоризонтално върху нещо като олтар, насочена към върха на катедралния таван отгоре.
„Еврика! — възкликна мислено той. — Тронът на Озирис!“
С треперещи пръсти включи радиостанцията и изкрещя в нея:
— Татко, открих го!
Никакъв отговор. Къде, по дяволите, бе Йейтс?!
— Йейтс?
Тишината около него стана призрачна и тревожна.
Включи силата на звука докрай, докато тъпанчето на ухото му едва не се спука от статичните шумове. Пак нищо. Изключи радиостанцията. Усети как стомахът му се свива на топка. Не можеше да чака повече.
Започна да обикаля бавно около празния стол, оглеждайки обстановката. Светлината на лампата му не показваше наличието на нищо друго в камерата. Никакви артефакти, никакви знаци, никакви доказателства, че тази зала някога е била използвана. И все пак му се струваше странно позната.
Все едно беше пристъпил прага на древен йероглиф, който внезапно беше оживял. Древните египетски релефни изображения на Озирис често показваха Господаря на Вечността, седнал на своя трон и носещ на главата си короната Атеф. Например релефа в Храма на Сети I в Абидос. Конрад си припомни и скулптурата от древното селище на олмеките в Ла Вента, Мексико, която представляваше мъж, седнал в някакъв механичен уред, доста наподобяващ на стола пред очите му. После идваше и капакът на саркофага от Храма на надписите в селището на маите Паленке в Чиапас, Мексико. Той също показваше механичен уред с човек, седнал вътре.
Колкото повече мислеше, толкова повече се убеждаваше, че е бил тук и преди. По челото му изби пот. Ръцете му натежаха и овлажняха. Само че този път столът беше истински — това бе самият трон на Озирис! Както и малката, подобна на олтар основа точно до него — мястото, където се поставяше скиптърът на Озирис. Единственото, което сега му оставаше, бе да седне в седалката, да постави скиптъра и да се отдаде на тайната на Първото Време.
Прокара ръка по гладките контури на стола. Приличаше на празна яйчена черупка. Натисна леко повърхността и усети как се огъва от докосването му. Много му се прииска да седне, но си спомни какво бе станало, когато извади скиптъра в П4, и се поколеба.
После си каза, че този път е различно. Първия път наистина бе допуснал грешка. Това вече го разбираше. Сега искаше да поправи грешката си, защото, ако поне не опита, милиарди хора щяха да умрат. Точно така! Каквито и недостатъци да имаше, колкото и недостоен да беше, той беше длъжен да седне в този стол — ако не заради себе си, то поне заради човечеството!