— Излъгала си ме — каза Лоркин.
— Да. Дори да разполагах с достатъчно време в Дома на Гилдията, за да ти обясня всичко, ти нямаше да тръгнеш с мен и сигурно сега щеше да си мъртъв.
Лоркин се намръщи. „За какво ли още ме е излъгала?“ Но ако всичко останало бе истина, особено частта за Изменниците, той разбираше много добре мотивите й. „Нямаше да тръгна с нея. Щях да съм твърде объркан“.
— Когато хората ми разберат, че съм я убила, останалите фракции ще спечелят подкрепа — продължи Тивара. — И съдейки по това как се развиха нещата тук, бих казала, че новините вече са ни изпреварили. Никой от останалите фракции няма да ни помогне и дори ще се опитат да помогнат на останалите. Даже може да се опитат да ни убият. И двамата.
— А Изменниците от твоята фракция?
— Те няма да се опитат да ни убият, но може би няма и да ни помагат, за да не бъдат обвинени, че помагат на убийца. Накрая новините ще стигнат и до Убежището и тогава водачите ни ще отменят всички нареждания на ръководителите на групи в именията. Ще бъдат разпратени официални нареждания.
Главата на Лоркин се замая от всичката тази нова информация. В Сачака имаше хора — цяло общество — които решаваха дали трябва да бъде убит или не. Той поклати глава. „И какво имаше предвид тя под «детето трябва да бъде обвинявано за действията на родителите си»? С какво ли са ги разгневили родителите ми?“ Той имаше твърде много въпроси, а двамата с Тивара можеха да бъдат разкрити всеки момент. По-добре беше да се придържа към по-належащите проблеми. Като например до каква степен е застрашен от тези Изменници.
— Щом вашата фракция е най-влиятелната, защо Рива се опита да ме убие?
Тивара се изсмя с горчивина.
— Тя не се подчини на заповедите. Не се подчини на мен.
— И тъй като никой не го знае, те си мислят, че си я убила?
Колебание.
— Да, но дори да разберат, защо съм я убила… Изменниците не убиват Изменници. Това е много по-сериозно престъпление от неподчинението. Дори от собствената ми фракция ще искат да ме накажат за това.
— Те ще те убият?
— Аз… не знам — гласът й прозвуча толкова неуверено, дори уплашено, че той изведнъж изпита желание да я прегърне и да я увери, че всичко ще бъде наред. Но думите могат да бъдат измамни. Той нямаше представа какво ще се случи, къде ще отидат и дори къде се намира. Тя го беше отвела далеч от всичко, което познаваше. Това беше нейният свят. Тя даваше идеите. Независимо дали му харесваше, той имаше нужда тя да го води.
— Ако някой може да ни измъкне оттук, това си ти — каза й той. — Какво следва? Да се върнем в Арвис? Да идем в Киралия?
— Нито едното от двете. Изменници има в почти всяко домакинство в Сачака. А след като моите хора са разбрали какво съм сторила, в Прохода също ще има наблюдатели-Изменници — Лоркин чу лекото потропване на пръстите й върху нещо. — Не можем да избягаме. Нужно е да стигнем до моите хора — до моята фракция. Така ще получа възможността да им обясня всичко, а ти ще си в безопасност. Независимо какво ще се случи с мен, теб ще те защитят — тя тихо се засмя. — Единственото, което трябва да направя, е да те преведа успешно през по-голямата част от Сачака до планините, без да бъдем открити от останалите фракции. Или от киралийците и сачаканците, които ще започнат да те издирват.
— В планините, а?
— Да. И тъй като вече се стъмни, мисля, че е време да тръгваме. Ще се спуснем по стената и ще се промъкнем покрай нея, докато не стигнем до другата стена, която се простира покрай пътя. Готов ли си?
Лоркин кимна, но се усмихна печално, щом се усети, че тя не може да го види.
— Да — рече той. — Готов съм.
Младата жена в стаята за прегледи имаше тъмни сенки под очите. В скута й се гърчеше малко бебе с изкривено личице, което се дереше с цяло гърло.
— Не знам какво му става — призна жената. — Всичко опитах.
— Дай да видя — предложи Сония.
Майката й подаде бебето. Черната магьосница го сложи в скута си и го опипа внимателно с пръсти и с магия. За нейно облекчение не откри признаци нито на наранявания, нито на някаква болест. Но пък почувства едно съвсем обичайно нарушение.
— Нищо му няма — успокои тя момичето. — Просто е гладен.
— Вече? — ръката на момичето се вдигна към гърдата й. — Като че ли не произвеждам достатъчно…
Внезапно вратата се отвори и в стаята се вмъкна лечителката Никея.
— Простете, че ви прекъсвам — каза тя, поглеждайки извинително към младата жена. След това се обърна към Сония. — Пристигна куриер за вас. Твърди, че е спешно.