Възрастният човек и съпругата му очевидно не бяха свикнали да имат компания и с неохота приеха ролите на домакин и домакиня. Но обичаят повеляваше да не отказват нищо на представителите на краля. Ачати ги съжали, хапна набързо, каза им, че двамата с Денил са изморени и искат да си легнат рано и домакините с готовност им показаха стаите. Щом се настаниха в помещенията за гости, двамата не си легнаха веднага, а седнаха и обсъдиха наученото.
— Ако Изменниците искат от нас да намерим Лоркин, ние ще го намерим — каза Ачати.
— Смятате ли, че имат чак такова влияние и мощ?
Сачаканецът намръщено кимна.
— За съжаление, да. Изплъзват ни се от векове. Много от предишните крале са се опитвали да ги изкарат наяве или да намерят седалището им, но Изменниците стават все по-добри в онова, което правят. Крал Амакира ми каза, че е по-добре да ги оставим на мира, с надеждата, че ако няма срещу какво да се борят, те ще отслабнат.
Денил се засмя.
— Може и да е прав, но аз се съмнявам.
— Защо?
— Без сблъсъците, които намаляват броя им и отнемат от времето им, те ще създадат семейства. Бойните им умения може да закърнеят, но броят им ще нарасне.
Ачани се намръщи.
— Накрая ще се окажат с твърде много гърла за изхранване. Ще умрат от глад — той се усмихна. — Така че може би кралят все пак е прав.
— Само ако Изменниците продължат да се крият.
— Смятате ли, че ще бъдат принудени да се разкрият? Да дойдат да ни молят за храна?
— Или ще изберат да се разкрият по друг начин. Колко е силна армията ви?
Ачати изсумтя презрително.
— Сигурно е стотици пъти по-голяма и силна от техните. Знаем за убежището им в планините, където земята е сурова и неплодородна. Не биха могли да изхранят население, което да може да се мери по численост с останалата част от страната, така че се съмнявам армията им да е колкото нашата или по-голяма.
Денил кимна утвърдително.
— Поради което те използват хитрости и тайни методи. Чудя се… смятате ли, че биха могли да покорят страната само чрез покушение и манипулиране на подходящите хора?
Изражението на Ачати стана сериозно.
— Не е изключено, но ако е било възможно, досега да са го направили.
— Идеалната възможност може би не се е появила още. Вероятно очакват някой нов и необичаен фактор.
Ачати повдигна вежди.
— Като шанса да отвлекат сина на могъща гилдийска магьосница?
— Смятате ли, че това е достатъчно необичайно?
— Не — той поклати глава и се усмихна. — Опитът за въвличането на Киралия и Сачака във война ще бъде твърде рискован. Ами ако Киралия спечели? Ами ако двете държави се обединят и се изправят заедно срещу Изменниците? Гилдията може да се окаже по-добра в намирането им от нас — той се поколеба. — Което ми напомня… Получихте ли отговор от Гилдията за отвличането на Лоркин?
— Не — Денил извърна поглед встрани. „Няма да мога да го отлагам още дълго време. Ачати ще започне да се чуди защо се бавят толкова“. — Което ми напомня, че трябва да проверя как се развиват нещата.
— Ще ви оставя с работата ви — Ачати се изправи. — Късно е и трябва да си почина. На сутринта ще ми съобщите отговора им.
— Така и ще направя.
Когато вратата на сачаканеца се затвори, Денил бръкна в мантията си и извади кръвния пръстен на Разпоредителя Оусън. Погледна го и прехвърли в съзнанието си всички начини, по които би могъл да поднесе лошите новини, след което избра онзи, който му се стори най-удачен.
После си сложи пръстена.
Когато Сония отвори вратата, тя се изненада при вида на Разпоредителя Оусън, застанал пред нея с вдигната ръка, готов да почука. Стреснатият поглед в очите му се скри и той се изпъна.
— Черна магьоснице Сония — каза той. — Трябва да говоря с вас.
— Добре, че ви хванахме, преди да сте тръгнала за болницата — обади се друг глас.
Тя се обърна и видя, че до Разпоредителя стои Ротан. Внезапно стомахът й се сви и сърцето й се разтуптя лудо. „Ето го отново онова изражение. Нещо се е случило с Лоркин…“