— Ще се разболееш — каза той.
Тя го погледна.
— Не се притеснявай, първо я оголвам.
— Оголваш я?
— Отнемам енергията на живота в нея. Остават разни песъчинки, но това е просто неприятно, не е опасно. Така става много по-бързо и по-ефективно от онова, което правиш ти, защото аз отнемам енергия, а не я хабя. Ще пиеш ли? Не е сигурно кога пак ще попаднем на вода.
Лоркин погледна към ръцете й, които се бяха замърсили от водата.
— Мислех си, че магията може да бъде извличана единствено чрез кръвта.
Тя се усмихна и загреба още вода.
— Знаеш ли, че хората и повечето животни притежават защитен магически слой, който покрива кожата? — За да преминеш през него, първо трябва да го разрушиш и най-лесният начин е като порежеш кожата. Това напълно естествено води до кръвотечение, затова хората смятат, че кръвта е изключително важна. Всъщност не е — докато говореше, гласът й подрезгавя. Отдавна не бяха намирали вода. Тя замълча и погледна към водата в шепата й, изпия и отново се обърна към него. — Във водата има всякакви дребни форми на живот — могат да се усетят дори и да не се виждат — и всъщност те те разболяват. Но при тях като че ли го няма този защитен слой, затова енергията им се извлича с лекота. Но на тези слаби източници не може да се разчита — тя погледна надолу. — Растенията имат по-слаба защита от животните. Тяхната сила може да се извлича, без да се налага порязване, макар че става бавно и количеството енергия е толкова малко, че не си заслужава — тя отново гребна шепа вода.
Лоркин въздъхна и седна на земята. Той извлече малко магия, събра с нея вода колкото една чаша и я задържа в невидимото кълбо от енергия. Течността беше мътна и противна. Той я подгря с магия, докато заври.
В часовете по Лечителски умения, където се бе научил как да пречиства вода, му бяха казали, че е най-добре да я остави да поври няколко минути. Но скоро Тивара спря да пие и го загледа с очакване, очевидно нетърпелива да продължат напред. Той спря да нагрява водата и я изстуди до температура, подходяща за пиене. Песъчинките се бяха утаили на дъното и той можа да загребе от по-чистата вода на повърхността. След няколко глътки бе готов и двамата се изправиха. Пред клоните на заобикалящите ги дърветата проникваха първите слънчеви лъчи. Той не бе осъзнал, че зората е толкова близо.
— Сега накъде? — попита Лоркин.
— В гората. Реших, че ще ти допадне да поспиш малко над земята.
Той се намръщи. Макар че през последните няколко дни бяха спали в дупка, той бе започнал да свиква с мисълта, че от погребването му жив го дели само една магическа бариера.
— Определено.
— Да вървим тогава.
Двамата слязоха от пътя. Тивара тръгна между дърветата, следвана от Лоркин. Той се препъваше в камънаците, опитвайки се да избегне клоните, които отскачаха към него, след като Тивара ги бе отместила от пътя си, като едва не загуби равновесие върху неравната земя. Трябваше изцяло да се съсредоточи върху придвижването си, за да не падне. Тивара се отдалечаваше все повече, докато не забеляза, че той изостава и спря, за да го изчака.
— Някога вървял ли си през гора? — попита го тя.
— Да. Има една в земите на Гилдията, но в нея има пътеки.
— Досега напускал ли си Имардин?
— Не.
— Защо?
„Защото майка ми не ми позволява да напускам града.“ Но той не можеше да й го каже, без да обясни защо, а му беше забранено да разкрива, че само неколцина киралийци владеят черната магия и на нея не се гледа с добро око.
— Не ми се е налагало.
Тя поклати недоверчиво глава, после се обърна и продължи да върви през гората. Този път като че ли подбираше пътя си и придвижването им стана много по-лесно. Тогава той осъзна, че всъщност вървят по пътека. Много тясна пътека, но очевидно някой беше минавал достатъчно често оттук, за да отъпче растителността.
— Била ли си друг път тук? — попита той.
— Не.
— Значи не знаеш къде отива тази пътека?
— Това е животинска пътека.
— Аха — той погледна надолу и сърцето му прескочи. — Тогава защо има отпечатъци от обувки?
Тивара спря и погледна към мястото, което й сочеше.
— Гората принадлежи на ашаки — притежава тази земя. Има роби, които секат дърва или ловуват животните, които я обитават — тя се намръщи и се огледа. — Мисля, че не бива да навлизаме по-навътре. Трябва да се разделим — но да останем достатъчно близо един до друг, за да можеш да ме виждаш и чуваш. Потърси си някое място с гъста растителност. Или вдлъбнатина в земята, която бихме могли да покрием. Ако откриеш нещо, свирни.