„О, страхотно — помисли си Сония. — Като си знам късмета, накрая ще се озоват в болниците, където всички изкушения, които ги доведоха дотук, ще се намират само на няколко крачки от тях. Те ще се измъкнат при първа възможност и аз ще бъда виновна за това“.
— Постъпили сте правилно — каза Оусън, кимайки на Вонъл и Карин. — Изпратих писмо на Стражата, с благодарности за бързите им действия — той погледна към Регин. — В бъдеще ще трябва да работим заедно, за да предотвратим повтарянето на подобни сценарии. Свободни сте.
Сония се обърна и тръгна към вратата, отвори я с малко магия и излезе в коридора. Регин я последна и двамата се спряха едновременно отвън и изчакаха появата на двамата млади магьосници. Сония пристъпи напред и им препречи пътя. Риатър и Шеран я изгледаха слисано.
Тя им се усмихна съчувствено.
— Значи сте отишли там само заради роета. Какво толкова има в него? Толкова ли ви привлича, че сте готови да се оставите в ръцете на очевидни престъпници?
Риатър сви рамене.
— Той те кара да се чувстваш добре. Забравяш грижите.
Сония кимна, но беше забелязала как на лицето на Шеран се изписа копнеж, докато Риатър изглеждаше просто примирен. Тя се наведе напред и сниши гласа си до шепот:
— Лоркин някога…?
Шеран я погледна и бързо наведе поглед.
— Веднъж. Не му хареса.
Сония се изправи. Той може и да лъжеше от страх, че ако отговори по друг начин, тя щеше да обвини него. „Но пък в такъв случай щеше да ми каже, че Лоркин никога не го е опитвал. Мисля, че ми казва истината“.
— Двамата извадихте голям късмет, че Разпоредителят Оусън реши да прояви снизхождение. Аз не бих го изпробвала отново.
Двамата кимнаха бързо. Тя им махна с ръка да си вървят и те бързо се отдалечиха.
— Лоркин е твърде умен, за да се замеси с роета — промърмори Регин. — И същата тази разумност ще го държи далеч от проблеми в Сачака — той въздъхна. — Иска ми се само собствените ми дъщери да бяха поне наполовина толкова зрели.
Тя го погледна, изненадана и развеселена. Лоркин не бе по-зрял от повечето млади магьосници на неговата възраст. Но съдейки по клюките, които бе чула за дъщерите на Регин, те бяха две наистина наивни млади жени.
— Още ли ви създават проблеми?
Той се намръщи.
— Приличат на майка си, макар в съперничеството им да има достатъчно жестокост, което ми напомня на самия мен, когато бях на тяхната възраст — той поклати глава. — Достатъчно болезнено е да си спомняш за младежката си арогантност и без да я откриваш в наследниците си.
Сония се засмя и тръгна по коридора.
— Надявам се никога да не преживея това. Но предвид всичко, което съм извършила в младостта си, бих казала, че Лоркин има да измине дълъг път, преди да се опозори до такава степен.
Глава 8
Пътни знаци
След като два дни се лашка в каретата по все по-неравни пътища, Лоркин се чувстваше сякаш всичките му кости са се разместили на нови, изключително неудобни места. Не спираше да лекува болежките в тялото си и да уталожва главоболията си, но най-силно го тормозеше скуката. Часовете, прекарани в неудобни пози, го изморяваха и го лишаваха от всякакво желание за разговор и на всичкото отгоре той установи, че заради тръскането на каретата по пътищата дори опитите да почете малко го караха да се чувства зле.
Очевидно удоволствието от пътуването нямаше да бъде открито в самото пътуване, а по-скоро при пристигането, макар да подозираше, че когато пристигнат в Арвис, той ще изпита по-скоро облекчение, отколкото вълнение.
Лорд Денил — или Посланик Денил, както трябваше да го нарича вече — търпеше пътуването с някакво странно щастливо примирение, което даваше на Лоркин поне някаква надежда, че всичко, което преживява, си заслужава. Иначе пътуването по суша въобще не можеше да се сравни с дискомфорта на морските пътешествия или ожулените от седлата задни части, с които Денил се беше сблъскал при пътешествията си двайсет години по-рано.
Лоркин знаеше, че тогавашният Разпоредител бе заповядал на Денил да тръгне по стъпките на Акарин в търсене на древното магическо познание. Историите, които му бе разказал магьосникът, бяха толкова увлекателни, че на Лоркин му се прииска да посети Гробницата на белите сълзи и руините на Армдже.
„Но сега отивам там, където нито баща ми, нито Денил са стъпвали досега — в столицата на Сачака“.