И това щеше да е една съвсем различна Сачака от онази, в която се бе озовал баща му. Нямаше да има ичани, които да искат да го поробят. Съдейки по думите на Пърлър, властните мъже и жени в столицата, особено патриарсите на ашаките, щяха с неохота да забелязват присъствието на помощника на посланика.
И въпреки това тежестта на пръстена в джоба му го успокояваше. Беше го открил в сандъка си тази сутрин. Лежеше в малка кутийка, заровена дълбоко под принадлежностите му. Вътре нямаше никаква бележка с обяснение, но той разпозна обикновената златна халка и гладкия червен скъпоценен камък, вграден в нея. Майка му бе пъхнала тайно кръвния камък в сандъка му или защото нямаше позволение да му го даде, или защото не искаше да поеме риска да се сблъска с отказа му.
Всеки ден от пътуването им започваше с изброяването по няколко пъти на всички членове на най-могъщите сачакански фамилии и припомнянето на ключовите характеристики на съюзите, като двамата се поправяха взаимно и си помагаха да ги запомнят. Минаха през всичко, което знаеха за сачаканското общество и обсъждаха евентуалните пропуски в информацията си. Лоркин забеляза признаци на нервност и несигурност у спътника си. Чувстваше се почти равен на по-възрастния магьосник, но знаеше, че всичко ще се промени, щом пристигнат в столицата и всеки влезе в ролята си.
Ритъмът на поклащащата се карета се промени и Лоркин погледна навън. През прозореца се виждаше единствено заобикалящата ги тъма, но глухото потропване на копита по пътя се беше забавило. Денил се изпъна и се усмихна.
— Или има препятствие на пътя, или е време да ни пуснат от клетката ни за през нощта — промърмори той.
Скоро каретата спря, залюля се леко върху пружините си и застина. През левия прозорец Лоркин видя някаква сграда, осветена от слабата светлина на фенер. Кочияшът издаде непонятен звук, който Денил незнайно защо интерпретира като подкана да излизат. Магьосникът отвори вратата и изскочи навън.
Лоркин го последва, вдъхна свежия нощен въздух и почувства как главата му започва да се прояснява. Той се огледа. Бяха пристигнали в мъничко селце, което представляваше само няколко струпани край пътя колиби. Сигурно съществуваше единствено, за да обслужва пътниците. Най-голяма сграда, край която бяха спрели, се оказа страноприемница. До входа стоеше нисък здравеняк, който им махна с ръка и се поклони.
— Добре дошли, милорди, в „Подслона на Фергън“ — каза мъжът. — Аз съм Фондин. Ако отведете конете отзад, конярите ми ще се погрижат за тях. Имаме чиста постеля, вкусна храна и обслужване с усмивка.
Денил изглеждаше изненадан и развеселен, но не каза нищо и влезе в къщата. Лоркин се запита дали не е защото думите на мъжа могат да бъдат тълкувани, че постелята е обслужвана с усмивка. „Сигурно затова. Тези крайпътни страноприемници определено имат такава репутация“.
Денил представи себе си и спътника си и помоли да бъде поднесена храна на тях и на кочияша. Собственикът ги отведе до две места в голямата стая за гости. В нея имаше само още една група посетители. Съдейки по вида им, бяха търговци. Разговаряха тихо и хвърлиха само няколко любопитни погледи към Лоркин и Денил.
Скоро пристигна и храната. Появи се млада жена, която носеше поднос, отрупан от чинии с месо, ароматни питки, задушени зеленчуци и малки, вероятно местни, плодове. Тя им се усмихна учтиво, но при вида на Лоркин очите й грейнаха. Когато се върна с две допълнителни чаши бол, тя му хвърли престорено свенлив поглед, подавайки му неговата. След което се отдалечи, поклащайки съблазнително бедра. Хвърли му поглед през рамо и се усмихна, когато видя, че я гледа.
— Чудя се дали Сония очаква от мен да пазя целомъдрието ти, докато сме далеч от Гилдията? — рече Денил.
Лоркин се засмя и се обърна към магьосника. Денил пълнеше чинията си с храна от подноса и не го погледна.
— Целомъдрие ли?
— Ами да, смятам, че щом си е твое, ти трябва да си го пазиш. Но като по-възрастен и по-мъдър спътник точно в този момент изпитвам неочакван стремеж да те спася от изкушението, в името на здравето и портфейла ти.
— Загрижеността ти е приета — отвърна Лоркин и се усмихна. — Трябва ли в замяна да предложа същата услуга?
Денил го погледна и за миг на лицето му се изписа сериозно и предпазливо изражение. После се усмихна.
— Разбира се. Ще се наглеждаме взаимно — той се изсмя тихо. — Макар че задачата ти ще бъде далеч по-лесна от моята.