Всички закимаха одобрително.
— Отлично решение — каза лорд Оусън. — Може би ще успеете и да убедите майка му да се откаже от опиата — той я погледна очаквателно. Сония не каза нищо, просто издържа равнодушно на погледа му. „Не съм чак толкова глупава, че да давам обещания, когато стане въпрос за роет“.
Оусън отмести погледа си и се обърна към останалите.
— Някой да има възражения или други предложения?
Висшите магове поклатиха глави. Оусън извика Норин и придружителите му. Когато чу предложението на Сония, той я погледна с открита признателност. „Това ми прилича твърде много на преклонение — помисли си тя. — По-добре да го накарам да работи здраво, за да не започне да ме идеализира — всъщност по-важното е да не си помисли, че е постигнал това с нарушаване на правилата“.
След като Оусън обяви Съвета и Изслушването за приключени, Сония се изправи и заслиза по стълбите. Тогава лейди Винара пристъпи напред и й препречи пътя.
— Радвам се, че най-после заговорихте открито — каза възрастната лечителка. — Трябва да го правите по-често.
Сония примигна изненадано и установи, че не й хрумва никакъв отговор, освен обичайните баналности. Усмивката на Винара избледня и лицето й придоби сериозно изражение. Тя погледна надолу към мястото, където бе стоял Норин.
— Този случай ясно показва нуждата да се вземе бързо решение за това дали да се промени или отхвърли правилото за контактите с престъпници и лица с лоша репутация — тя снижи гласа си. — Аз подкрепям прецизирането му. То може да бъде лесно интерпретирано в ущърб на работата на моите лечители.
Сония кимна и успя да изобрази усмивка.
— На моите още повече. Според вас кога Разпоредителят ще ни свика, за да вземем решение?
Винара се намръщи.
— Все още не е решил дали е по-подходящо да гласуваме само ние или цялата Гилдия. Първият случай може да бъде сметнат за несправедлив, тъй като вие сте единственият Висш маг, който може да бъде приет като представител на магьосниците и учениците с нисш произход. Но ако предложим гласуването на цялата Гилдия…
— Може би няма да има особена разлика — завърши Сония. — А някои изказани на висок глас мнения със сигурност ще засегнат много хора.
Винара сви рамене.
— О, според мен това няма как да бъде избегнато. Но ще предизвика голям шум и допълнителна работа, а според Оусън проблемът не го заслужава.
— Добре тогава — усмихна се мрачно Сония и пристъпи напред. — Може пък случаят с Норин да го убеди в обратното.
Лоркин гледаше полетата, които се простираха покрай пътя, чудейки се дали ще успее бързо да свикне с цялата тази зеленина. В продължение на три дни пътуваха през пустошта и той имаше усещането, че сухият прах се беше просмукал във всяка пора на кожата му и във всяка кухина на дробовете му. Никога досега не беше копнял толкова силно за баня.
През нощта се редуваха да стоят на пост за появата на ичани и спяха в каретата. Но пустошта се смяташе за най-опасната част от пътуването им — затова и бяха толкова предпазливи — но след нашествието повече не се беше случвало някой от прокудените сачакански магьосници да напада хора от Гилдията. Предишният посланик бе виждал фигури в далечината, които наблюдават отдалеч, но без да се приближават.
Лоркин се съмняваше, че ще успеят да удържат дълго на евентуално нападение на ичани, но според предишния посланик бе достатъчно да изглеждат подготвени, за да ги възпрат от всякакви действия. Ичаните, които обитаваха пустошта и планините, знаеха, че Гилдията е успяла да убие Карико и бандата му, но не знаеха по какъв начин е станало това, така че предпочитаха да стоят надалеч от посетителите в мантии.
На втория ден пясъчна буря принуди Денил да седне до кочияша и да защити с бариера коня и каретата. На третия ден пясъците бяха сменени от туфички трева и закърнели храсти. Постепенно растителността се сгъсти и от нея започнаха да надничат животни. По-нататък се появиха и първите засети площи, които постепенно ставаха все по-тучни, докато накрая започнаха да изглеждат примамливо нормални и провинциални — стига човек да не започне да се взира твърде напрегнато към хоризонта на югозапад.
От време на време на стотина крачки от пътя се забелязваха бели сгради и стени. Това бяха именията на могъщата земеделска каста на Сачака ашаките. Едва след като отминаха първото от тях, Лоркин осъзна, че руините, покрай които бе преминавала каретата в пустошта, някога бяха изглеждали по този начин.