Мислите му бяха прекъснати от върволица мъже и жени, чието единствено облекло беше парче плат, увито около слабините им, и които бяха завързани един за друт с въже около кръста. Те носеха или подноси с храна, или кани и бокали. Екзотични аромати подразниха обонянието му и той почувства как стомахът му закъркори в отговор. Всеки роб приближаваше ашаки Тарико, навеждаше глава и коленичеше, поднасяйки товара си пред него. Първият носеше приборите, с които щяха да се хранят домакинът и гостите му — чиния и нож с вилообразен връх. После им бяха поднесени бокалите и напълнени с вино. Най-накрая се изредиха ястията, като господарят на дома избра пръв, последван от Денил и накрая Лоркин. Тарико освобождаваше всеки роб с едно тихо: „Върви си!“
„Пръв е господарят на къщата — припомни си на ум Лоркин. — Магьосниците преди немагьосниците, ашаки преди безземните свободни мъже, възрастните преди младите, мъжете преди жените“. Само ако жената беше магьосница и глава на семейството, тя щеше да бъде обслужена преди мъжете. „А и без това жените често се хранят отделно от мъжете. Чудя се дали ашаки Тарико има съпруга“.
Храната изобилстваше от подправки, някой от които толкова люти, че на всяка хапка той трябваше да спира и да разхлажда устата си с вино. Опитваше се да издържи колкото се може по-дълго, с надеждата, че по-бързо ще свикне с лютивината и защото не искаше да се напие — не и в първата му нощ като гост в дома на сачакански черен магьосник.
Докато Денил и домакинът им обсъждаха пътуването през пустошта, времето, храната и виното, Лоркин наблюдаваше робите. Последните, които предложиха подносите си, бяха чакали най-дълго, но ръцете им не потрепваха. Струваше му се странно да гледа всички тези мълчаливи хора в стаята, на които разговарящите Тарико и Денил не обръщаха никакво внимание.
„Те са собственост на Тарико — напомни си Лоркин. — Те работят и се размножават като добитък“. Той се опита да си представи подобен живот и потрепери. Едва след като последната храна им бе предложена и сетният роб бе освободен, Лоркин можа да се съсредоточи върху разговора.
— Как ви се отразява животът толкова близо до пустошта? — попита Денил.
Тарико сви рамене.
— Ако вятърът дойде оттам, той изсмуква влагата от всичко. Ако продължи да духа дълго, може да съсипе реколтата. След това всичко — и вътре, и навън — остава покрито с тънък слой пясък — той погледна навън, над стените, към пустошта. — Пустинята се разраства по малко всяка година. Някой ден, може би след хиляда години, пясъците ще се срещнат с онези на север и цяла Сачака ще се превърне в пепел.
— Освен ако не бъде предпазена — каза Денил. — Някой опитвал ли се е да облагороди земята, отнета от пустошта?
— Мнозина — „Разбира се, че сме се опитвали“, сякаш казваше изражението на Тарико. — Понякога успешно, но никога за постоянно. Онези, които са проучвали пустошта, твърдят, че земята е оголена от плодородния си слой и без него водата не може да се задържа и растенията няма как да се развъждат.
В очите на Денил проблесна интерес.
— Значи нямате представа как да го направите?
— Не — Тарико въздъхна. — Веднъж на всеки няколко години в северната пустиня вали и за няколко дни всичко позеленява. Почвата е подхранвана от пепелта на вулканите. Единствено липсата на дъжд я прави пустинна. Тук имаме много дъжд, но нищо не расте.
— Гледката сигурно е чудна — промърмори Лоркин. — Имам предвид цъфтящата северна пустиня.
Тарико му се усмихна.
— Така е. Племената Дюна идват на юг, за да ожънат пустинните растения и да продадат изсушените листа, плодове и семена в Арвис.
Ако имате късмет, престоят ви тук може да съвпадне с това събитие и тогава ще имате възможността да се насладите на някои наистина редки подправки и лакомства.
— Надявам се — каза Лоркин. — Макар да не мога да си представя нещо по-екзотично и вкусно от храната, която току-що опитахме.
Сачаканецът се засмя, доволен от ласкателството.
— Винаги съм казвал, че добрите готвачи сред робите винаги заслужават допълнителните разходи. Както и добрите дресьори на коне.
Лоркин едва се сдържа да не потрепне при това небрежно подмятане за търговията с хора и беше доволен, че Тарико не спомена нищо повече за това. След като обсъдиха местната кухня, при което Тарико им препоръча кои ястия да опитат и кои да избягват, земевладелецът се протегна в стола си.