— Това ще отнеме време. Може би ни трябва само слух, че тези книги се намират някъде.
— Смяташ ли, че Ловецът на Крадци ще рискува да разкрият, че е магьосник, само заради някакъв си слух за магически книги? Само ще провери дали познава някой, който ги е виждал.
— Добре, поръчай някой фалшификат — намръщи се Сери. — Само… не им позволявай да се бавят колкото истинските преписвани на книги, защото в такъв случай ще е по-добре просто да си стоя тук и да чакам Ловеца на Крадци да дойде да ме търси.
Денил подаде чинията си на роба и устоя на импулса да потърка доволно корема си. Странният маниер, по който се поднасяше храната в Сачака, започваше да му допада. На гостите се предлагаха големи блюда с подбрана храна, от които те можеха да избират каквото им се иска и колкото им се иска. В началото той се чувстваше задължен да опитва всяко ястие, но после забеляза, че останалите не правят така — дори проявяват някаква придирчивост в избора си, което, както изглежда, изобщо не притесняваше домакина.
Той забеляза, че храната никога не се обсъжда. Което бе истинско облекчение за него, защото някои ястия бяха с толкова люти подправки или неочаквано горчиви или солени, че той не можеше да изяде онова, което си беше взел. Сачаканците като че ли не сервираха десерти, макар че ако имаха гости през деня, те се стараеха на масата винаги да има ядки, сладки плодове или захарни изделия в купички.
Домакинът на Денил за тази вечер беше внушителен сачаканец на име ашаки Итоки. Той знаеше, че мъжът е един от най-могъщите в Сачака и братовчед на сачаканския крал. Изглежда, ашаки Ачати, мъжът, който бе посрещнал Денил, когато за пръв път пристигнаха в Дома на Гилдията, беше получил задачата да представи Денил на подходящите хора в правилния ред. Макар да не му го беше казал в лицето, беше намекнал няколко пъти.
— С какво да се забавляваме сега? — попита Итоки, поглеждайки от Денил към Ачати. — Баните ми са достатъчно големи, за да обслужат всички гости, а робите ми са майстори в изкуството на масажа.
— Посланик Денил може би ще прояви интерес към онези древни карти, които колекционирате — предложи Ачати.
Денил се изпълни с надежда. Старите карти винаги бяха привличали интереса му, а и в тях можеше да се съдържа информация, която да подпомогне проучването му.
— Не бих искал да отегчавам моя гост — рече неуверено Итоки.
— Нали си спомняте как по-рано ви споменах, че Посланик Денил е историк. Сигурен съм, че ще прояви голям интерес към тях.
Итоки погледна обнадеждено Денил. Той му кимна окуражително.
— Така е.
Мъжът се усмихна широко и потри ръце.
— О, ще останете впечатлен, убеден съм в това. Най-добрите карти, рисувани някога — той се изправи, последван от Ачати и Денил. — Ще ви отведа в библиотеката.
Тръгнаха по криволичещите бели коридори към група стаи, подобни на онези в Дома на Гилдията и другите, в които двамата с Лоркин бяха отсядали по пътя към Арвис. Интересно бе да види, че и друга сачаканска къща следва този модел. Дали всичките бяха еднакви? От колко ли време сачаканците строяха домовете си по този начин?
В централната зала имаше няколко табуретки и голяма купчина възглавници в средата, а покрай стените бяха подредени няколко скрина. През множеството врати, които извеждаха от залата, се виждаха още няколко стаи. Итоки отиде до един от шкафовете и извади ключ от вътрешния джоб на сакото си. Отключи и го отвори.
Вътре имаше няколко метални тръби. Итоки прекара с благовение пръстите си по тях, после избра една и я извади. Отиде до възглавничките, избута няколко встрани, за да разчисти място на пода и седна с пъшкане върху една табуретка.
— Ако се настаните тук и тук — рече той, сочейки им местата, — ще можем да ги затиснем за ъглите и ще използваме някой предмет за четвъртия — Ачати премести табуретка на указаното място, а Денил се настани до другото. Двамата наблюдаваха седнали как Итоки маха капачката на тръбата и вади отвътре пожълтяла хартия, навита на руло.
— Това, разбира се, не е оригиналът — каза мъжът. — Копие е, но въпреки това е над четиристотин годишно и е доста крехко — той положи рулото на пода и започна да го развива. Денил автоматично хвана най-близкия до него ъгъл и му попречи да се навие отново. Ачати направи същото. Итоки погледна една от табуретките, която се понесе във въздуха и се спусна над четвъртия ъгъл, затискайки го с едно от крачетата си.