Ако сачаканците с нисък статус получат важен пост — както в случая на Кирота, който заемаше поста Господар на войната — те можеха да се движат сред мъжете с повече власт и сила. Денил не притежаваше земя, но ролята му на посланик го издигаше до статус, който позволяваше на ашаките да общуват с него. Лоркин, от друга страна, беше просто обикновен помощник, който не можеше да се сравнява дори с техните обезнаследени сачакански магьосници, защото не владееше черната магия. Пърлър го беше предупредил, че някои сачаканци принизяват ролята на помощника до тази на слуга и щяха да се отнасят към него с по-малко уважение и от свободните немагьосници.
„Ашаки Итоки е един от най-могъщите мъже в Сачака. Нямам представа как трябва да се държа с него. И на всичкото отгоре все още не мога да свикна с мисълта, че тези мъже са черни магьосници, които притежават неизмерима сила и сигурно могат да ме изпепелят, ако случайно ги обидя“.
Робът стигна края на коридора, направи няколко крачки напред в стаята и се хвърли по очи на пода. Стомахът на Лоркин се сви на топка и по гърба му полазиха стъпки. „Никога няма да свикна с това. А най-лошото е като го правят пред мен“.
Той надигна глава и видя едрия мъж, чиито натруфени, пищно украсени дрехи прилепваха плътно към широката му талия. Когато робът му съобщи името на Лоркин, мъжът леко се усмихна.
— Добре дошли, лорд Лоркин. Чакат ви доста дела, затова няма да ви задържам дълго. Робинята ми ще ви отведе в библиотеката и ще направи всичко възможно да задоволи всичките ви нужди.
Лоркин леко наклони глава.
— Благодаря ви, ашаки Итоки.
— Укка, отведи лорд Лоркин в библиотеката — нареди сачаканецът. Мъжът скочи на крака, кимна на Лоркин с наведени очи и тръгна към вратата. Лоркин отново се поклони на Итоки и излезе след роба от стаята.
Освободен от присъствието на ашаки, Лоркин усети как го изпълва облекчение. Нямаше да се отпусне напълно, докато не напуснеше къщата на мъжа. Може би дори докато не се върнеше в Дома на Гилдията. „Но аз не съм пристигнал в Сачака, за да се чувствам удобно или в безопасност. Дошъл съм да помогна на Денил в проучването му“.
Робът зави към група стаи, подобни на онези, които Лоркин ползваше в Дома на Гилдията и влезе в едно от страничните помещения. Спря пред един скрин.
— Господарят ми каза, че архивите, които искате да видите, са тук — каза той и посочи с пръст скрина. След това се оттегли до стената край вратата и застана с гръб към нея, точно както постъпваха робите в Дома на Гилдията, когато нямаха задачи или ги освободяха от задълженията им.
„Готов да ми служи, ако е нужно. И сигурно за да ме наблюдава и да е сигурен, че няма да прегледам нещо, което не ми е позволено. Нито пък да открадна нещо“.
Лоркин отвори двукрилата врата и огледа купчините документи, поставени в кожени папки, книгите и навитите на рула пергаменти. Намери книгата, която му беше описал Денил, взе я и извади бележника от мантията си. Огледа се и осъзна, че няма стол, на който да седне и маса, върху която да работи. Той се обърна към роба.
— Има ли стол, където да седна?
Робът се поколеба и кимна. „Проклятие, пак го направих. Не бива да забравям, че трябва да оформям молбите си като заповеди, а не като въпроси“.
— Донеси ми го — каза той, преглъщайки думата „моля“, която обикновено добавяше, но както свободните сачаканци, така и робите като че ли я намираха за странна и смешна.
Мъжът отиде в голямата стая и донесе една от обикновените табуретки, които предпочитаха сачаканците. „Странно, че хората, в чиито ръце са съсредоточени властта и богатството на тази страна, предпочитат толкова прости мебели. Очаквах да се разполагат в столове, които са големи и богато украсени като самите тях“.
В главната стая не се виждаше нищо, което да прилича на маса, затова Лоркин извади една от по-големите книги в шкафа. После седна, разположи я на коленете си и постави тефтерчето си върху нея. След това започна да чете.