След първите няколко странници от книгата с архиви започнаха да го мъчат съмнения. Очевидно нямаше да успее да препише цялото съдържание. Денил не му беше посочил точно определен пасаж, а му каза да запише всичко, което му се струваше важно. Чувстваше се поласкан, че магьосникът му е доверил тази работа — или просто не е имало на кого другиго да я остави? Но това не улесняваше задачата му.
На всичкото отгоре книгата не се оказа особено богат източник на информация, както се беше надявал Лоркин. Част от нея представляваше счетоводни записи, а останалото бе дневник — така обикновено изглеждаха повечето архиви на притежаващите земя магьосници от онези години. Той не можеше да си позволи да не прочете всичко, нито да се разсейва, защото можеше да пропусне нещо. Но списъците с домакински покупки и описанията на търговските споразумения въобще не можеха да се нарекат увлекателно четиво.
Той отбелязваше всяко споменаване на магията и имената на посетителите в дома на магьосника. Когато завърши, остави книгата настрани и започна да чете купчината писма. Те бяха стари, но в добро състояние, написани на малки квадратни листи хартия, които не бяха прегъвани, така че нямаше как да се разпаднат на парчета. Магьосникът ги беше получавал от приятел в Имардин. Лоркин не можеше да каже, дали този приятел е магьосник или не, тъй като знаеше, че по онова време титлата „лорд“ се бе използвала само от земевладелците и техните наследници. В повечето писма приятелят настояваше за слагане на край на робството в Сачака, което той и останалите в Имардин очакваха с нетърпение.
„Съдейки по всичко, този въпрос е трябвало да бъде разрешен спешно — помисли си Лоркин. — Но пък не много отдавна самите киралийци са били роби“.
След като завърши писмата, той прегледа пергаментите, които се оказаха счетоводни сметки. В папките имаше още писма, този път от сестрата на магьосника. Тя като че ли се интересуваше повече от това как се изхранват освободените роби и Лоркин установи, че му допадат съчувствените й, но практични предложения.
„Ще ми се да можех да прочета отговорите му. Иска ми се да разбера как е отвърнал на въпросите й за плановете на Гилдията за Сачака. Може би това ще ни подскаже защо Киралия се е отказала от контрола над страната, която е завладяла“.
Робът се появи с храна и питие. Лоркин се нахрани бързо и отново се потопи в проучването. Когато най-накрая прочете всичко в шкафа, той осъзна, че са минали няколко часа. Погледна към бележника си и усети смътно разочарование. „Не съм убеден, че съм намерил кой знае колко полезна информация, но може би Денил ще открие нещо, което ми е убегнало“.
Когато се протегна да затвори вратите на шкафа, той осъзна, че все още държи книгата, която бе използвал за подпорка на бележника. Когато я отвори, той установи, че това е поредният архив. Той като че ли продължаваше оттам, откъдето свършваше предишният, но само една трета от страниците му бяха изписани. Лоркин се зачете в последното вписване. Кожата му веднага настръхна. Текстът бе кратък и написан набързо.
„Ужасни новини. Хранилищния камък го няма. Лорд Нарвелан също е изчезнал и много от нас предполагат, че той е крадецът. Глупакът знае колко е важен за контрола ни върху сачаканците. Трябва веднага да се присъединят към издирването му“.
Следващите празни страници породиха безброй въпроси и догадки. Защо магьосникът не бе подновил архива? Дали е загинал? Дали не се е сблъскал с този лорд Нарвелан и е изчезнал?
И какъв е този „хранилищен камък“, който е толкова важен за контрола на Гилдията над Сачака? Дали са го намерили? Ако не са, това ли е причината Киралия да върне Сачака на народа й?
И ако никога не е бил открит, какво ли се е случило с него?
Дали не съществува някакъв магически предмет, който да е толкова могъщ, че да държи в подчинение една страна — страховитата империя на черните магьосници? Лоркин бързо седна на табуретката и започна да преписва текста.
„Прав съм. Наистина има някаква древна магия, която може да ни помогне да защитим Киралия. Тя е изгубена от седемстотин години и аз ще я открия“.
Гол се беше справил добре. Магазинът бе от типа, в който се купуваха и продаваха вещите на длъжници и попаднали в безизходица хора. Освен това се намираше в такава част на града, където Сери едва ли щеше да бъде разпознат. На стената в единия му край бяха облегнали хартиени паравани с всякакви размери и форми. Палта и наметала висяха по закачалките, а на земята под тях бяха подредени чифтове обувки. Рафтовете зад гърба на стола на собственика бяха претъпкани с грънци, стъклени съдини, метални и каменни домакински съдове и предмети. И една тежка декоративна желязна решетка предпазваше таблите с бижута — макар повечето от тях да изглеждаха груби или фалшиви.