Момчето прехапа устни и пристъпи към Денил.
— Господарят иска ли компания в леглото? — попита то.
Денил усети как вътрешностите му се смръзват и го заля вълна от ужас.
— Не — отвърна той бързо и твърдо, и след това добави. — Можеш да си вървиш.
Момчето си тръгна, а походката му не показваше нито облекчение, нито разочарование. Денил потрепери. „Тъкмо свикнах с присъствието на робите навсякъде…“ Но може би не трябваше да свиква много. Може би бе по-добре да не забравя варварската същност на сачаканците.
Но защо момче? Никоя от робините не се бе държала толкова прямо. Едва ли шпионите на сачаканския крал щяха да ровят из миналото му и да изкарат на бял свят не чак толкова тайните му предпочитания към мъжете. „Но това не означава, че ще вкарам в леглото си дете. Или роб, който няма право на избор“. Последната мисъл го отблъсна, но първата направо го отврати. „Дали Лоркин е получил подобно предложение?“ Въпросът го разтревожи, но той си спомни какво се изписваше на лицето на Лоркин всеки път, когато някой роб се проснеше на пода пред него. „И да е получил, според мен няма да го приеме. И все пак трябва да го наблюдавам“.
Но не и тази вечер. Вече беше късно и Лоркин сигурно отдавна беше заспал. Денил също трябваше да си легне. На следващата вечер трябваше да посети поредния ашаки, същото го очакваше и по-следващата вечер, а списъкът с търговски и дипломатически въпроси, които трябваше да разрешава през деня, също започна да нараства.
И въпреки това когато най-после си легна, той сънува как се кара с Тайенд, който по някакъв начин се бе превърнал в сачакански ашаки — заради някакви поразително красиви роби, които бяха негова собственост. „Прави като местните — каза му Тайенд. — Ние очакваме същото от тях, когато дойдат в Киралия. И не забравяй, че аз не съм първият гилдийски магьосник, който притежава роби“. Спомни си го на сутринта.
Глава 13
Капанът
Когато каретата й спря пред дома на Регин, Сония почувства как я изпълва неохота. Тя остана на мястото си, връхлетяна от спомените за изтощението и безпомощността, които бе чувствала, докато ученикът и приятелите му я измъчваха в тъмните коридори на Университета.
След това си спомни как същият този ученик отстъпваше пред сачаканския магьосник-ичани, след като бе предложил доброволно да играе ролята на примамка в капана, който лесно можеше да се провали. Спомни си и думите му: „… ако оцелея, ще се опитам да ти се реванширам“.
Беше ли опитал? Тя поклати глава.
След войната много от могъщите Домове в Имардин бързаха да заместят членовете на семействата, които бяха загинали в битката, защото колкото повече магьосници имаше един Дом, толкова по-голям бе престижът му. Регин се ожени скоро след като завърши Университета и според слуховете, които се носеха из Гилдията, той не харесваше особено съпругата, която бе избрало семейството му.
След онези неприятни дни в Университета той не бе причинил нищо неприятно на Сония. Не ставаше въпрос само за жалките номера на учениците, а и като възрастен. Бяха минали двайсет години. Защо тогава тя изпитваше такова нежелание да се срещне с него в дома му? Все още ли се страхуваше? Детинско бе да го ненавижда заради нещата, които й бе причинил като млад и глупав ученик. Ротан бе прав, че Регин се е превърнал в наистина здравомислещ мъж.
„Но старите навици умират трудно!“ — помисли си тя.
Насили се да стане и слезе от каретата. Както винаги първо спря, за да се огледа. Рядко й се удаваше възможността да вижда градските улици.
Тази улица, естествено, беше част от Вътрешния кръг, тъй като семейството на Регин и Дома му бяха стари и могъщи, а само най-богатите и влиятелни хора можеха да си позволят да живеят толкова близо до двореца. Улицата изглеждаше както всички други във Вътрешния кръг, с големи дву- и триетажни сгради, а по повечето личаха следи от ремонт или имаха изцяло подновени фасади, завършени скоро след ичанското нашествие.