Сония насочи вниманието си към хората, които вървяха по улицата. Имаше неколцина мъже и жени, чиито облекла разкриваха висшия им статус, както и един магьосник. Останалите бяха прислужници. Но тогава тя забеляза група от четирима мъже да излиза от сградата в края на улицата и да се качва в една карета. Макар да се носеха с финеса на богаташи, във фигурите и движенията им имаше нещо, което напомняше за уверената бруталност на уличните бандити.
„Може би просто си въобразявам — помисли си тя. — Не мога да си правя такива изводи само защото наскоро чух Регин да говори за престъпните връзки на Домовете.“
Тя се обърна, тръгна към вратата на дома му и почука. Миг по-късно един слаб прислужник й отвори и се поклони дълбоко.
— Черна магьоснице Сония — каза той с неочаквано дълбок глас. — Лорд Регин ви очаква. Ще ви отведа при него.
— Благодаря — отвърна тя.
Мъжът я поведе по големия коридор към едно вито стълбище. Накрая се озоваха в голяма стая, пълна с тапицирани кресла, осветена от слънчевите лъчи, които проникваха през високите прозорци. Тапицерията на креслата, боята по стените и хартиените пана, бяха в ярки и контрастни цветове.
Двама души се надигнаха от местата си — Регин и една жена, за която Сония предположи, че е съпругата му. Тя се запъти към черната магьосница с протегнати ръце, сякаш се канеше да я прегърне за добре дошла, но в последния момент плесна с длани.
— Черна магьоснице Сония! — възкликна тя. — Каква чест е да ви посрещнем у дома.
— Това е Уайнина, съпругата ми — обясни Регин.
— За мен е удоволствие да се запознаем — каза Сония.
Жената грейна.
— Слушала съм толкова много за вас! Не се случва често да ни посети такава историческа личност.
Сония се опита да се сети за някакъв подходящ отговор, но не успя. Жената се изчерви и бързо постави длан пред устата си.
— Добре — каза тя, местейки погледа си от Сония към Регин. — Вие двамата сигурно имате да обсъждате важни неща. Ще ви оставя насаме.
Тя тръгна към вратата, обърна се да се усмихне на Сония и изчезна в коридора. Регин се засмя.
— Доста я смутихте — каза той с нисък глас и й посочи с жест креслата.
— Така ли? — Сония отиде до едно от тях и седна. — Не останах с такова впечатление.
— О, обикновено е доста по-многословна — той се усмихна леко. — Но сигурно има по-сериозни въпроси, които искате да обсъдим.
— Да — Сония се поколеба и си пое дълбоко дъх. — Поразпитах лечителите и помощниците в болниците и резултатът ме накара да се съглася с вас — премахването на закона, забраняващ контактите с престъпници, наистина ще нанесе вреди.
Тя бе решила да не споменава подозренията си за потенциала на роета да нанася необратими поражения върху телата на магьосниците. Когато спомена за съмненията си пред лейди Винара, жената бе проявила учтива недоверчивост. Щеше да е необходимо нещо повече от думите на един каменоделец, за да убеди магьосниците, че те не могат да излекуват телата си от влиянието на опиата. Докато не потвърдеше тази теория, Сония трябваше да я запази за себе си. А и дори да успееше да намери доказателства, със сигурност щяха да се намерят хора в Гилдията, които да обвинят нисшите съсловия за този проблем. Това само щеше да влоши ситуацията, в която законът поставяше селяците.
Регин се изпъна и леко повдигна вежди.
— Разбирам.
— Но въпреки това продължавам да смятам, че законът е нечестен спрямо учениците и магьосниците от нисшите съсловия — продължи Сония — И че трябва да направим нещо за това, в противен случай ще изгубим много талантливи и силни ученици — или дори още по-лошо, ще предизвикаме бунт.
Регин кимна.
— Ще трябва да се съглася с вас за това. И макар и по съвсем различни причини смятам, че трябва да се погрижим всички магьосници, които нарушават закона, да бъдат наказвани по равно, без да се фаворизират съсловия.
— Законът трябва да бъде променен, а не отхвърлен — заключи Сония.
— Съгласен съм.
Двамата се спогледаха мълчаливо, след което Сония се усмихна.
— Е… мина по-лесно, отколкото очаквах.
Той се засмя.
— Да. Сега ни чака трудната част. Как да бъде променен законът и как да убедим Висшите магове — или останалите от Гилдията — да гласуват така, както искаме ние?
— Хмм… — Сония се намръщи. — Щеше да ни бъде много по-лесно да го направим, ако знаем кой ще гласува.