Регин сплете пръстите на ръцете си.
— Според мен на Оусън ще му бъде много по-лесно да реши, ако и двамата му предложим едно и също нещо. Трябва да отидем при него, поотделно и да му кажем предпочитанията си. Или пък вие трябва да убедите лорд Пендъл да го направи, тъй като той е водачът на онези, които искат отмяна на закона.
Сония кимна.
— Мисля, че той ще се вслуша в думите ми. Но трябва да му дам добра причина, за да избере нашия начин пред техния. А вие?
— Аз ще направя всичко възможно, за да смекча позицията на противниците. Трябва да се възползваме от предимствата и недостатъците и на двете възможности, за да бъдем подготвени в случай, че срещу нас бъдат повдигнати някакви аргументи.
— Да. Макар че трябва да използваме различни подходи в зависимост от това кого се опитваме да убедим — дали ще са Висшите магове или цялата Гилдия. Подозирам, че ако трябва да избират между отмяна на закона, запазването или промяната му, повечето Висши магове ще предпочетат да оставят нещата такива, каквито са.
— Сигурно сте права. Поставянето на въпроса за гласуване пред Цялата Гилдия може да има по-непредвидим край, но е много по-вероятно да се стигне до компромис, тоест да се промени законът. И всъщност в основата на разискванията ще остане как точно да бъде променен.
— Да — Сония се усмихна накриво. — Което ни води до най-трудния въпрос: какво да бъде променено?
Регин кимна.
— Аз всъщност имам някои идеи. Да започна ли пръв?
Тя кимна.
— Разбира се.
Когато той започна да обяснява промените, които бе намислил, Сония не можа да не изпита неохотно възхищение от това колко внимателно бе обмислил проблема. Очевидно беше, че той бе размишлявал върху него много по-дълго от няколкото седмици, които бяха минали от представянето му пред Гилдията. Но за разлика от мъжете и жените, с които беше разговаряла тя, решенията, които предлагаше Регин, бяха практични и безпристрастни. „Къде е онзи арогантен, предубеден сноб, когото познавах като ученик? Или просто сега е много по-добър в прикриването му?
Или може би наистина се бе променил? Дори и да беше така, щеше да е нужно нещо повече от няколко умни предложения за разрешаване на класовия проблем, което да я убеди да му се довери. Независимо какво говореше, тя винаги щеше да бъде нащрек, в очакване старият Регин да изплува отново на повърхността.
След като следващата вечер Денил отново излезе и робите поднесоха вечерята, Лоркин се прибра в стаята си. Работата му като помощник на Денил все още не беше много. С изключение на посещението в дома на ашаки Итоки, той не бе излизал от Дома на Гилдията. Само малка част от задълженията на Денил можеха да бъдат прехвърлени на помощника му.
Младият магьосник прекарваше вечерите в четене или разговор с робите. Това се бе оказало по-трудно, отколкото бе очаквал. Макар че робите винаги отвръщаха на въпросите му, те никога не се разпростираха в отговорите си. А когато ги питаше дали има нещо друго, което трябва да знае, те изглеждаха объркани и разтревожени.
«Но те няма как да знаят какво трябва да знам аз — помисли си той. — Освен това се страхуват да изказват предположения, в случай че объркат нещо и аз се ядосам. Инициативността сигурно е черта, която не се одобрява в един роб».
Той имаше чувството, че тъмнокосото момиче, което първо го отведе в стаята му — Тивара — е по-отзивчиво, макар да не беше сигурен защо. След първата нощ тя не се появи повече. Тъй като тази вечер не го чакаше никаква належаща работа, той накара роба, който му прислужваше, да му я доведе.
«Сигурно си мислят, че искам да си легна с нея — помисли си той, припомняйки си недоразумението от първата нощ. — Сигурно и Тивара ще си помисли същото. Трябва да я успокоя, че нямам такива намерения. Дали има някакъв начин да я накарам да говори свободно?».
Той се огледа и погледът му попадна върху шкафа, в който имаше вино и чаши за негова употреба и за развлечение на гостите му. Преди да успее да стигне до тази мебел и да ги вземе, той видя раздвижване край вратата. Тивара влезе в стаята и тръгна към него, като след няколко стъпки се просна на земята.
— Стани, Тивара! — каза й той. Тя се изправи, без да вдига поглед от пода. Лицето й не изразяваше нищо и Лоркин не беше съвсем сигурен дали не си въобразява, че му изглежда леко напрегната.
— Донеси ми две чаши и вино — нареди й той.
Тя изпълни заповедта му с бързи, но грациозни движения. Лоркин седна на една от табуретките в средата на стаята и зачака. Тя постави чашите и бутилката на пода, после коленичи край тях.