— Отвори я! — нареди той. — Напълни чашите. Едната е за теб.
Ръцете й, които се протягаха към бутилката, се поколебаха.
След това продължиха да изпълняват онова, което й бе заповядано. Когато и двете чаши бяха напълнени, тя вдигна едната и му я подаде. Той я взе и с жест й посочи другата.
— Пий. Имам няколко въпроси за теб. Само въпроси — додаде той. — Надявам се, че няма нищо, което по някакъв начин да те посрами. Ако те попитам нещо, чийто отговор ще те вкара в беда, просто ми кажи.
Тя погледна чашата и я взе с очевидна неохота. Лоркин отпи от виното. Тя го последва и мускулчетата в краищата на устата й потръпнаха в лека гримаса.
— Не обичаш ли вино? — попита той.
Тя поклати глава.
— О! — той се огледа. — Тогава не го пий. Остави го настрани.
В начина, по който остави чашата колкото се може по-далеч, определено се усещаше неприязън. Лоркин отново отпи голяма глътка вино, обмисляйки следващия си въпрос.
— Има ли… има ли в начина, по който се държа с робите тук, нещо, което… не съм разбрал както трябва?
Тя бързо поклати глава. Твърде бързо. Той преосмисли въпроса си.
— Мога ли по някакъв начин да подобря общуването си с робите тук? Да опростя нещата? Да ги улесня?
Тя отново поклати глава, но този път не толкова бързо.
— Да не би да се правя на абсолютен глупак, когато се опитвам да общувам с тях?
Устните й потръпнаха в лека усмивка и тя отново поклати глава.
— Тук се поколеба — подчерта той, навеждайки се към нея. — Има нещо, нали? Не се правя на глупак, но правя нещо ненужно или глупаво, нали?
Тя се поколеба, след което сви рамене.
— Какво е то?
— Не е нужно да ни благодарите — каза тя.
След всички мълчаливи жестове, мелодичният й дрезгав глас бе истинско откровение. По гърба му полазиха тръпки. «Ако тя не беше робиня, мисля, че щях да съм извънредно очарован от нея. И ако не беше облечена с тази ужасна дреха, сигурно щеше и да е доста привлекателна».
Но Лоркин не я беше повикал, за да я ухажва.
— Аха — рече той. — Това е навик, който ние в Киралия смятаме за добри маниери. Но ако това ще улесни нещата, ще се опитам да не правя.
Тя кимна.
«Сега какво?»
— Освен ненужното благодарене на робите, има ли нещо друго в общуването ни с робите, което ни прави смешни в очите на свободните сачаканци?
Тя се намръщи и отвори уста, но после като че ли замръзна. Той видя как очите й блуждаят по пода край краката му, след което погледът й се плъзва встрани. «Тя се страхува как ще реагирам на отговора й».
— Истината няма да ме разгневи, Тивара — каза нежно той. — Вместо това ще ми е от огромна помощ.
Тя преглътна и наведе още повече главата си.
— Ако не вземете роб в леглото си, ще изгубите положението си в обществото.
В първия момент той се стресна, после се развесели. В съзнанието изникнаха десетки въпроси. Дали той и Денил се притесняваха, че ще изгубят статута си заради това? Трябваше ли да се притесняват? Каква ли вреда щеше да им нанесе бездействието им? Дали предишните посланици и помощниците им си бяха лягали с робите? Но най-важното бе — как свободните сачаканци щяха да разберат дали новият Посланик на Гилдията и неговият помощник спят с робите си?
«Очевидно тази информация не се пази в тайна. Все пак тукашните роби са собственост на сачаканския крал. Глупаво е да смятаме, че уменията ни в спалнята не се обсъждат».
Лоркин се усмихна при мисълта за всичките онези могъщи сачакански ашаки, които сплетничат като стари баби. Трябваше да разбере какви ще са последствията, докато Тивара бе склонна да говори.
— До каква степен ще го изгубим? — попита той.
Тя поклати глава.
— Не мога да ви кажа. Знам само, че няма да ви уважават толкова.
«Това означава ли, че никой от предишните обитатели на Дома на Гилдията не е научил за това, защото никой от тях не е отхвърлил тази възможност? — той погледна към Тивара. — Само да ме беше погледнала. Поне веднъж, без да се колебае или да раболепничи. Да я видя изправена, изпълнена с увереност и безстрашие, или да видя в онези тъмни очи истинско желание, без колебание бих я отвел в леглото. Но така… не бих могъл. Не бих го направил дори за да помогна на Денил да спечели уважение в очите на атаките».