След ичанското нашествие тя си тръгна, върна се при хората, за които работеше. Той повече не я видя, макар често да се чудеше къде ли е и дали е все още жива и здрава. Сигурно бе попадала в много други опасни ситуации и бе напълно възможно някоя от тях да е довела до смъртта й.
«Никога не съм бил влюбен в нея — напомни си той. — Нито пък тя в мен. Възхищавах й се заради тялото и ума й. Тя ме намираше за полезен и забавен съюзник, и за добро развлечение. Ако беше останала, нямаше…»
Вниманието му бе привлечено от звуци в стаята. Сери отново надникна през процепа между керемидите и видя двама души да се изкачват по стълбата към малката стая. Единият разпозна веднага: Макин, който носеше фенер. Другият беше жена с маслинена кожа.
— Това ли е? — попита тя. Гласът й имаше странен акцент и бе подрезгавял от възрастта, но тя се движеше с енергичността на млад човек. «Ловеца на Крадци е жена? — помисли си Сери. — Това е… интересно. Очевидно съм обречен да познавам или да бъда мишена на много могъщи и опасни жени».
— Да — отвърна Макин. — Това е. Те са вътре. Но…
— Отвари го! — нареди жената.
— Не мога! Те взеха ключа. Казаха, че не мога да я продам на никой друг, преди да се върнат с парите.
— Какво? Лъжеш ме!
— Не! Ненененене! — собственикът на заложната къща разпери ръце и отскочи от нея. Поведението му беше малко странно за някой с една глава по-висок от жената, която пристъпваше към него. «Сякаш знае, че тя е много по-опасна, отколкото изглежда».
Жената размаха ръце.
— Марш оттук! — нареди му тя. — Остави фенера, махай се от магазина и не се връщай до утре.
— Да! Благодаря ти! Съжалявам, че не мога…
— ВЪН!
Той хукна обратно по стълбите, сякаш подгонен от див звяр. Жената изчака, заслушана в стъпките на Макин. Звукът от затръшването на входната врата отекна в ушите на Сери. Тя се обърна, погледна към сейфа и изпъна рамене. Приближи го бавно, клекна пред него и застина. Сери не можеше да съзре лицето й, но видя как раменете й се повдигат и се смъкват, докато си поемаше дълбоко дъх.
Миг по-късно ключалката изщрака.
Гол тихо ахна. Сери се усмихна мрачно. «Ключалките не се отварят по собствена воля. Тя сигурно използва магия. Разполагам с доказателство, че в града има отстъпник». Все пак нищо не доказваше, че тя е Ловеца на Крадци, но ако беше?“ При тази мисъл го полазиха тръпки. Беше ли тази жена убиецът, премахнал толкова много Крадци?
Тя разглеждаше книгите в сейфа. Сери разпозна една от магическите. Жената я отвори, прелисти я, промърмори нещо и я хвърли настрани. Взе друга и също я разгледа. След като мина през всички томчета, тя бавно се изправи, сви юмруци и промърмори някаква непозната дума.
„Какво каза тя? — Сери се намръщи. — Я чакай малко. Това е чужд език. Тя не е оттук! — но жената не беше говорила достатъчно, за да може да разпознае езика й или дори акцента. — Защо не каже още нещичко? Цяло изречение, а не само една ругатня“.
Но жената мълчеше. Тя обърна гръб на сейфа и съдържанието му, което беше пръснато из стаята. После тръгна към стълбището и се изгуби в мрака. Външната врата се затръшна отново и стъпките й постепенно заглъхнаха в уличката.
Сери стоеше умълчан и неподвижен, докато не се убеди, че ако някой бе чул виковете й, вече бе изгубил интерес и повече не наблюдаваше магазина. Той се замисли за плана си. „Намерихме нужната информация. Единствената изненада е, че магьосникът се оказа жена, и то чужденка. Това не я прави по-малко опасна, независимо дали тя е Ловеца на Крадци или не. А и щом чуждестранни магьосници са се заселили в Имардин, Сония със сигурност ще иска да го знае“.
Както и Скелин. Дали да му го съобщи?
„Нямам доказателство, че тя е Ловеца на Крадци. Мога да докажа единствено, че е отстъпничка. Предпочитам Скелин да не знае, че все още поддържам връзка със Сония. Ако Гилдията залови тази жена, те ще прочетат съзнанието й и ще разберат дали тя е убийцата. Ако не е, значи няма какво да му казвам“.
А ако беше… е, щом Гилдията открие и залови отстъпничката, тогава нямаше да остане Ловец на Крадци, който да го притеснява.
Глава 14
Неочаквани съюзници
— С кого ще се срещна тази вечер? — попита Денил ашаки Ачани, докато каретата се отдалечаваше от Дома на Гилдията.