Двамата минаха през отворената двукрила врата и тръгнаха по широк коридор, който нямаше никакви странични разклонения. В края му се намираше голяма зала, пълна с колони. Подът и стените й бяха от полиран камък. Стъпките им отекваха в тишината. В дъното на залата се намираше голям каменен трон, върху който беше застанал възрастен мъж с най-пищно украсените дрехи, които Денил бе виждал, откакто стъпи в Сачака.
„Като че ли не му е особено удобно — отбеляза той. — Изглежда сякаш е готов, при първия удобен случай, да се махне от трона“.
Залата беше пълна с мъже, които стояха на групички от по двама или трима. Те наблюдаваха мълчаливо приближаващите се Ачати и Денил. Когато стигнаха на около двайсетина крачки от краля, Ачати спря и погледна към Денил.
Погледът беше сигнал. Ачати се поклони дълбоко. Денил падна на едно коляно.
Лорд Марон му беше обяснил, че според сачаканците техният крал заслужава жест, който всеки отделен човек, особено чужденец, смята за най-висша проява на уважение. Така че традиционните киралийски и елийнски поклони пред краля бяха най-подходящите, въпреки факта, че сачаканците не коленичеха пред краля си.
— Станете, посланик Денил! — разнесе се старчески глас. — Добре дошли на вас и на добрия ми приятел ашаки Ачати.
Денил бе доволен, че контактът му с пода не продължи дълго.
Камъкът бе студен. Той погледна към краля и с изненада установи, че мъжът е станал от трона и върви към тях.
— За мен е чест да се срещна с вас, крал Амакира! — отвърна той.
— А за мен е истинско удоволствие най-после да видя новия Посланик на Гилдията — очите на стареца бяха тъмни и неразгадаеми, но бръчките около тях се сгъстиха от искрената му усмивка. — Искате ли да разгледате двореца?
— Разбира се, Ваше величество — отвърна Денил.
— Тогава елате с мен, ще ви разведа.
Ашаки Ачати махна с ръка, давайки знак на Денил, че трябва да тръгне с краля, докато той ги следва на няколко крачки към един от страничните изходи от залата. Покрай нея минаваше широк коридор, който свиваше в друга посока. Докато кралят повтаряше онова, което Денил вече беше чул от Ачати за възрастта на сградата, той ги поведе през други, още по криволичещи коридори и стаи със странни форми. Скоро Денил съвсем се обърка. „Чудя се каква ли е ползата от тези извити стени. Като че ли коридорът от фоайето и приемната зала са единствените правоъгълни помещения в сградата?“
— Казаха ми, че се интересувате от история — каза кралят и погледна Денил, повдигайки едната си вежда.
— Да. Пиша история на магията, Ваше величество.
— Книга! И аз бих искал да напиша книга някой ден. Колко близо сте до завършването й?
Денил сви рамене.
— Не знам. В историята на Киралия има някои пропуски, които бих искал да попълня, преди да я издам.
— Какви пропуски?
— Според историята, която ни преподаваха в Университета на Гилдията, Имардин е бил изравнен със земята по време на Сачаканската война, но аз не намерих доказателства за това. Всъщност в колекцията на ашаки Итоки открих доказателства точно за обратното.
— Разбира се, че не е бил разрушен! — възкликна кралят и се усмихна. — Ние изгубихме последната битка!
Денил разпери ръце.
— Тогава сигурно е бил унищожен по време на битката.
— В нашите архиви не се споменава такова нещо. Макар че… малцина сачаканци са оцелели в последната битка, а още по-малко са успели да се върнат у дома, така че повечето информация е била събрана от киралийците, които са ни завладели. Възможно е да са поукрасили действителността — кралят сви рамене. — Откъде, мислите, са се появили тези идеи за разрушаването на града?
— От картите и сградите — отвърна Денил. — Няма сгради, които да са по-стари от четиристотин години, а малкото карти, които са ни останали от преди Сачаканската война, показват съвсем различен план на града.
— Значи трябва да търсите събития от преди четиристотин години — заключи кралят. — Водила ли се е по това време някаква битка в града? Или може би е имало някакво бедствие като наводнение или пожар?
Денил кимна.
— Имало е, но малцина магьосници смятат, че е било толкова ужасно, че да е изравнило града със земята. Много архиви от това време са били унищожени — той се поколеба, с надеждата кралят да не попита защо. Събитието, за което споменаваше, бе историята на Тагин, Лудия ученик, причината Гилдията да забрани черната магия. Денил нямаше никакво желание да напомня на сачаканския крал, че повечето магьосници от Гилдията не владеят черната магия.